0
0
0
s2smodern

В пролетно настроение и твърдо решени постепенно да преминем към по-леки вина в сравнение с досегашните дегустации, грабнахме по един архитект и един неархитект под мишница и се заловихме за работа. Вече бяхме решили, че една от опциите ни за преход е Пино ноар/Pinot Noir и нямахме търпение да споделим с дегустаторите колко деликатен е този сорт, колко трудно се гледа и колко се радваме, че все по-често го има и в България. Затова избрахме 3 български вина от червения сорт в три различни ценови класа, а именно:

Соли; Пино ноар; 2008; Едоардо Миролио; цена: 9 лева

Вила Юстина Прима; Пино ноар; 2010; Домейн Юстина; цена: 17 лева

Росиди; Пино ноар; 2009, Николаево; цена: 27 лева

Неотдавна бяхме разсъждавали върху концепцията за цената на щастието и решихме да проверим дали цената на виното наистина отразява удовлетворението на непрофесионалните ни дегустатори. За целта разместихме вината по ценовата им скала, като започнахме с Вила Юстина Прима, продължихме със Соли и завършихме с Росиди, без да знаем какво да очакваме (самите ние не бяхме опитвали нито едно от съответните вина, въпреки привързаността си към сорта). Опитахме ги в такъв ред отляво надясно:

Дегустаторите отново трябваше да оценят всяко вино от 1 до 10, като имаха възможност да запазят правото си на гласуване до финала и да оценят вината, след като са опитали и трите варианта. Те нямаха достъп до бутилките и не разполагаха с информация кое вино към кой ценови клас принадлежи. Може би заради вкусовите качества на вината, може би заради празничното настроение по случай празника на присъстващата рожденничка-спонсор на дегустацията и наш кореспондент, разговорите бяха разгорещени и празнични (все пак следваха и 4 почивни дни, изпълнени с козунаци и роднини).

След третото вино, ние от Еносиасти искрено нямахме търпение да опитаме четвъртото (защото само ние знаехме за него), но беше време за резултатите. Наизвадиха се джобни сметала, калкулатори и мобилни телефони (някой спомена „но, това не е радио“ – някои го разбраха, други не) - важното е, че след има-няма 25 минути имахме победител и това беше... Та-да-да-дааааааааааааааааааааам... Туш! Завеса! Аплодисменти!

За наша радост (и изненада), резултатът беше 1 на 0 в полза на по-качественото вино и недвусмислено пропорционален на ценовите класове на вината. С други думи, на първо място с голяма преднина беше Пино ноарът Росиди, последван от Вила Юстина Прима и Соли на трето място. Научихме, че село Николаево се намира в близост до Сливен и явно си заслужава да бъде посетено. Всички усетиха дълбочината на Пино ноара, а тези, които го изчакаха да се отвори, дори завишиха оценките си, преди да ги дадат за преброяване. Виното, което опитахме, беше лимитирана серия от 2000 бутилки... сега остава само да издирим останалите 1999.

Трябва да споменем, че за съжаление видяхме датата на бутилката Soli твърде късно. Вероятно 2008 не е най-представителното Пино ноар на избата от този ценови клас, след като вече е пусната и реколта 2011, но като при всяко субективно решение, има множество фактори, които биха имали потенциал да наклонят везните на друга страна, но това не се случи.

Далеч сме от мисълта, че цената винаги е отразена във виното, както и че нашите оценки биха били право в десетката, но в този случай вкусовите ни предпочитания „си струваха“.

От опит бяхме установили, че с три бутилки можем да направим малка дегустация, но не и драстично да повишим настроението, а в деня преди Великденските празници си имахме и повод, и рожденничка, и торта. Решихме да изненадаме и зарадваме всички с това:

Руджери Розе ди Пино Брут; Пино неро, Пино бианко и Шардоне; 2010; Италия; цена: 20 лева

Идеята ни беше да опитаме и едно шампанизирано вино, което е направено от Пино Ноар, макар и не само. По произход това бижу е от Алто Адидже, между Сан Микеле Апиано и Магре, което е леко по-северно от нашия жадуван маршрут към Тоскана тази есен, но какво пък! Стига някога да завършим ремонта на банята, всичко ще бъде наред и италианските Алпи ще ни се сторят по-близо от всякога.

Руджери Розе ди Пино Брут се препоръчва охладено до 5-7°C, но макар че не успяхме да постигнем идеалната температура (за това се изискваше време и търпение), то ни се отплати с прекрасен звук на тапата, балончета, свежест и тържественост!

Окончателно стигнахме до заключението, че е крайно време да престанем да асоциираме пенливите вина с „Искра“ и да ги наричаме „Шампанско“.И докато архитектите, с които вероятно ще се насладим на няколко розета при следващата ни дегустация, се подготвят психически за следващото изпитание, ние ви пожелаваме да откриете поне едно прекрасно вино тази седмица и да споделите с нас кое е то и защо ви прави щастливи!