White Story, Rose Story, Red Story… a personal story!

Варна, месец август, лятото на 2014-та.

Sunshine reggae… но си знаех, че в разгара на сезона посещението на морската ни столица ще е предизвикателство.

Хората ми се струват с доста небалансирани киселини и по-изнервени от всякога. Бръмчат хаотично из града и докато карат обратно на движението в еднопосочните улици, са си надули „покажи на тия хора…“ и им показват.

О, я стига! Tова вече е клише. За първа година забелязвам, че стоянката на учебните автомобили пред Катедралата във Варна се намира на забранено за престой място, разделящо платната с цел улеснение на трафика. Това обяснява много! Защо да е лесно? Чудя се дали тази стоянка спъва в зародиш усилията на желаещите наистина да се научат да шофират. Решавам, че няма значение, ще гледам по-философски на нещата. За целта осъзнавам, че ще трябва да изоставя гледката на джапанки и варена царевица и да се утеша с работа. Чудя се как да убедя екипа и сие да се присъединят – оказва се не толкова трудно. И те не издържат на “почивката”.

Обаждам се на таен агент във Варна, който никога не ме е подвеждал. Отчаяно го питам какво ново в общината? В отговор той ме пита дали съм виждала “павето“ и ако не, да не ходя да го гледам, защото центърът е разкопан и изобщо не радва. Успокоявам го, че бул. “Витоша“ в София също е в дюни, но не мисля, че с тази новина разговорът става по-разтушителен. Затова караме по същество, в правилната посока. Казва ми, че има една съвсем нова изба, за която вероятно не сме чували, а много си заслужава. Питам го какво точно си заслужава. Вината, обяснява. Хубаво! Взимаме я, така да се каже. Получавам телефонен номер и име, плюс разяснение, че човекът бил много истински. Истински човек и то във Варна! Статията сама ще се продава, а и явно има хубави вина, които още не сме опитвали. Какво повече?


изображение: личен архив ВИ Старо Оряхово

Набирам номера. Ало, добър ден, Симо Симов? Очаквам изнервен земевладелец, който няма време за глупости и драскачи. Отговаря ми изключително спокоен и възпитан човек. Потресаващо! Казва, че се радва, че искаме да пишем за него, но не иска да ни разочарова. Нямало кой знае какво за гледане, затова иска да знае какво конкретно желаем да видим - избата, лозето или дегустационната. Питам го дали ще звучи ужасно нахално, ако отговоря “всичко“, за да можем да напишем нещо по…-читаво, обяснявам. Той се разсмива и казва, че в такъв случай ще трябва да си отделим поне половин ден извън Варна, защото избата е в Старо Оряхово, лозето - в близост до Дебелец, а дегустационната - недалеч от лозето. Няколко часа извън Варна – продадено!

В тази връзка ни предлага да ни вземе в петък сутрин. Въпреки спокойствието му се сещам за учебните автомобили пред Катедралата. Казвам му, че изобщо не искаме да го притесняваме – разполагаме със собствен транспорт и ще бъдем където ни каже, когато се уговорим. Той ни пита, дали колата ще се справи с предизвикателния релеф на лозовия масив и тук осъзнавам, че съм си оставила пикапа в… бъдещето. Нямаме пикап, всъщност - нищо с off-road насоченост. Правя си ментална бележка да преразгледаме темата един ден, когато блогът ни стане грандиозно успешен. Връщам се в разговора и с полусвеж тон казвам, че с удоволствие ще се срещнем в 9.30 ч. пък да видим ще ни бъде ли.

Човекът е точен, усмихнат, сдържан и след няколко маневри вече сме на път за избата. По пътя ни разказва, че дядо му бил земевладелец, но той самият никога не предполагал, че един ден ще се занимава със същото. Семейството му имало доста за времето си земи в района на Каварна и Шабла. Занимавали се със земеделие до 9-ти, когато всичко тяхно станало общо и изобщо последвали всички отчайващи тегавини от миналото на немалко българи. Натъжавам се. Позната история. Опитвам се да се дистанцирам, защото разговорът би тръгнал в грешна посока.

Живял известно време в Англия, после взел решение да се върне и да види какво може да прави тук. Не след дълго започнал да се занимава със земеделие, а винарството дошло доста по-късно. Осъзнал, че има как човек да се пребори с немалкото предизвикателства в страната и се поуспокоил.

Засадили първите лозя през 2010-та, а той постепенно разбрал, че не може да разчита единствено на консултанти, докато той с нулеви знания чорбаджийски да се меси в професионалните им старания. Записал магистратура в УХТ Пловдив и за две години “се върнал в училище“, взел 26 изпита и щастлив завършил програмата, която според него му дала солидна основа. Впечатлило го отношението на преподавателите към малката им група и търпението им да споделят всичко, което са преживяли и научили за виното. Прави ни впечатление на доста земен човек с изключително искрен и заразителен смях. Споделя ни, че една от любимите му фрази, откакто се занимава с вино, е “заоблена киселинност“ – оксиморонът винаги го развеселявал. И така, оказва се, говорим си с технологът на винарната.

Неусетно пристигаме в избата в Старо Оряхово като предварително получаваме извинение, че никой от работниците не е предупреден, че ще идваме – иска да ги види как се представят без подготовка.

Намираме се в приватизиран бивш земеделски двор, от който в момента функционират две малки обновени сгради – административна част и избата. Преминаваме през романтично затревен двор, който г-н Симов ни казва тихичко, че един ден се надява да превърне в нещо по-шлифовано. Нe знам защо, но ми напомня на избата Fattoria il Palagio в Кианти.

Споделям, че разликата е функция на въображението и усилията. Изглежда съгласен.

В начало хвърлили най-много усилия в лозето, защото според него "хубавото вино става основно там". Оборудвали избата, взели си и хладилни камери, съдове и лаборатория – другото било въпрос на време.

Приближавайки избата отвътре се чуват смях и разговори – работниците се шегуват помежду си, докато бутилират някаква нова поръчка. Технологът влиза и им казва да са по-тихи, защото стресират виното – всички се смеят. Настроението е почти като от италиански филм за правене на вино от 80-те, само че се намираме в Старо Оряхово и помещението е ново, чисто, спретнато – хигиената, очевидно, е приоритет. Съдовете също са нови и малки по обем. Производството се случва на ограничена площ и заради спецификите на правенето на белите и червените вина им се налага да разместват много от техниката в трите малки помещения. Надяват се това да се промени, ако разполагат с още една изба в самото лозе, но засега било рано да се говори за това. Питам го дали не им се скача в дълбокото. Казва ми, че без скачане няма как, но определенo го карат по-внимателно – скачали с „каски“. Откривам, че идеята за предпазна екипировка ми действа успокоително. Явно е възможно да съществува земеделие без фикс идеята за евро фондове, субсидии и кредити.

Отиваме към лозето. Минаваме през няколко интересни села и виждаме какво се крие в дълбочина в тази част от България. Стигаме до лозето и то е като по учебник - южен склон, защитен от гора.

Намира се на около 40 км. на запад от морето, между язовирите Цонево и Елешница. Решили да засадят лозите успоредно на въздушното течение между двата язовира, за да разрешат част от проблема с влагата, присъщ за локацията.

Единственият шум е минаващия трактор за поредното пръскане – рекордно по брой за изминалите 4 години. Лошо, питаме? Не, казва, гледа да не се оплаква и да не мисли за определена година като добра или лоша… нито по отношение на гроздето, нито на виното. Когато си разбираш от работата, просто променяш това, което правиш спрямо условията. След това, според суровината, решаваш как да направиш виното. Няма място за оплаквания и извинения.

Сортовете никак не са малко като в момента е заложено на Врачански мискет, Александрийски Мискет, два вида Мускат, Траминер, Шардоне, Мерло, Каберне совиньон, Сира и Пино ноар. Ако им се доекспериментира с други сортове, купуват от избрани изби в региона и се забавляват.

Молим г-н Симов да ни покаже разликите между листата на отделните сортове. Той обяснява, че няма смисъл, докато не решиш да живееш с това. Вбесяващо! Виждам как един истински човек изживява мечтата ми, вече „живее с това“, има си малко, спретнато лозе, академичен подход, експерименти без особено терзание дали това ще се хареса на хората и нещата някак си се получават. Как беше това за благородната завист?! Нищо, успокоявам се, има време.


изображение: личен архив ВИ Старо Оряхово

Лозята, както обикновено, ни изглеждат приказни (просветва ни, че сме започнали да се заглеждаме по лозя – недобър знак за личните финанси и възможен отговор на класическия въпрос „Къде се виждате след 10 години“).

Масивите тук са общо 90 декара. В бутилки? Засега около 20 000, без планове за голяма промяна въпреки трикратния потенциал. Напълно достатъчно за лична консумация и, добре де, приятели! Хрупваме по няколко зърна Пино ноар и сме готови за трансформация.

Време е за дегустацията! Намираме се на брега на язовир Цонево – красота и липса на обхват – уважавана комбинация.

Нареждаме бутилките. Визията им в ръката ми ми допада, като дори задният етикет предлага препоръчителен период на консумация след бутилиране и отваряне. Рядко попадение в помощ на любители на виното и продавач-консултанти в сферата. Автор, без изненади, е Йордан Желев, така че да преминем към вълшебната хладилна чанта.

Започваме със синия етикет на White Story (Траминер, Италиански ризлинг и Врачански мискет), който случайно и разведряващо спечелил бронзов медал на Decanter World Wines Awards 2014. Това било добро за галене на самочувствието, споделя Симов, но не толкова мило, колкото медала от Конкурса ''Вино Балканика'' и Съюза на Енолозите в България. Опитваме. Нетрадиционно, но впечатляващо начало.

Пита ме какво мисля. Казвам му, че според мен купажът е извратен, но много ми допада. Той се опитва да се усмихне. Обяснявам му, че малко хора правят вината толкова по свой вкус и биха пуснали точно такъв продукт. Предполагам, че в момента, в който се допитат до пазара и търсенето, надали строен панел от маркетолози, пък и колеги, би им препоръчал да „пробват“ с Траминер, Италиански Ризлинг и Врачански Мискет. Не знам дали разбира мнението ми. Допълвам, че подобни „експерименти“ няма как да не ме радват, особено, когато се получават. Виното е изключително!

Следват чисто сортови Варненски мискет, Врачански мискет, Траминер и още един купаж: Шардоне и Мускат, който отново ми се струва много точно попадение.

Дегустираме и докато опитваме и розето от Пино ноар си напомням, че лозята са млади и “things can only get better”. Доволни сме, но радостта ни е още по-голяма, защото в избата взехме проби и от очакващото бутилиране Мерло и едно експериментално десертно вино, което засега ще е само за лична консумация, докато „го видят как става“. Много добре става. И на нас ни стана добре.

Кое искате да чуете първо – добрата или лошата новина?

Добрата: открихме истинска бутикова изба с изключителни вина и реална преценка за пазара и възможностите си.

Лошата: почти невъзможно е да намерите и купите вината им в магазинната мрежа или ресторант, дори в региона. Количествата са лимитирани и дистрибуцията се извършва в малък багажник, всеки ден след работа и се изразява в това, което си поръчат за доставка запознатите с вината спрямо ограничените наличности. Крайна цена на бутилка в избата – около 11 лева.

Обяснявам на Симо Симов, че няма как да напиша нещо за вината, а хората само да се тюхкат до финала, че хубавото - хубаво, но няма от къде. Постигаме консенсус: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. и мобилен телефон +359 888 502388 за поръчки. Малка стъпка, но във вашата посока!