Мисия лозар

Ако прочетете само едно интервю от Еносиасти, нека бъде това. Димитър Пешев е лозар от тези, които са учили в Колежа в Плевен по царско време, затова нека с чисто сърце го наречем един съвсем истински лозар. Бил е ръководител на Експериментална станция Варна и на 83 години е един от хората с най-значим опит в областта. Това интервю представя не само миналото на една личност, но е и най-подробната история на българското лозарство и винарство с дати, имена и сюжети, до която можем да достигнем в спомените на един човек.

Във Варна сме. Димитър Пешев ни посреща в дневната си. Горещо е и ние дружно ядем сладолед.

В този апартамент живея от 70-та година, започва той, сградата е на пет етажа, 105 са стъпалата. Всеки ден по два пъти се изкачвам задължително и гледам да вървя четири километра, защото съм на 83 години и трябва да се грижа за себе си. Още се мъча да помагам на младите хора. Роден съм на 9 май 1933 г.

Предупреждава ни, че има критично отношение към лозарството сега. Пита ни дали ние имаме отношение? Споделяме му за „300 и две“, за това как една година на лозе не може да ни направи лозари, но се радваме, че сме прекарали малко време по-близо до реалността. Той ни изслушва търпеливо и казва „добре, ще ви разкажа“:

Лозарството и винарството са пренесени в Европа преди 500 години от Сирия в региона на Монпелие – там е създаден първият университет, първият научно-изследователски институт. По-нататък лозарството тръгва в цяла Европа, но е минало през Турция, Гърция, Алжир и топлите райони. Франция и до днес, обаче, е водеща за лозарството и винарството в света. Имат любов към това растение. Аз не съм ходил, но тук са идвали много гости от там. В нашия район до 1953-та година лозарството е било на много ниско ниво, докато на 1 май 1953 създават една Опитна станция в Сандански. Когато е открита опитната станция през 1953 г., е открита и Селскостопанска академия на науките. Софийският университет в Суходол го разделят и пращат факултета в Пловдив – агрономство и хранително-вкусова промишленост. Ръководител е Титко Черноколев, бивш Министър на земеделието, много известен партиен деятел от Любимец, Хасковско. В Сандански правят първата праскова 1954-та година. Светослав Борисов Ненов – един изключително обичащ лозарството човек, макар да е учил обща агрономия, успява за 30 година от нула да стигне до около 50 000 декара лозя във Варненския регион. Старши научен сътрудник I степен, което значи професор по лозарство. Три мандата беше народен представител, на 50-годишнината му го направиха „Герой на социалистическия труд“. Тридесет и две години ми беше директор и това ми е големият късмет в живота.

Как започна всичко?

Това е една много стара работа. Чували сте за филоксерното нашествие 1884 г.? Когато настъпва на Балканите, в нашата страна няма подготвени специалисти по лозарство и френското правителство щедро създава един колеж в Плевен. Чували ли сте за него? Открит е на 1 септември 1890 г. – аз имам слабост към дати и ще ви кажа много такива. На 11 май миналата година се опитаха да му правят 125-годишен юбилей, но никой не го знае този колеж, защото 1952 година с решение на правителството като остатък от запада го ликвидираха. Градският музей на Плевен е настанен в него сега. Мен ме приеха там 1947 г. Тогава това беше държавен колеж за надарени селски, бедни деца. През 1907 г. дядо ми заминава за Торонто, Канада, но се връща да участва във войната 1912 г., направил баща ми, отива на фронта и го убиват на Дойранското езеро, на границата между България, Македония и Гърция на 13 януари 1913 г. Аз съм от едно село до Плевен и живеехме много бедно. Баща ми нямаше никакъв изход.

Как Ви приеха в Колежа в Плевен?

Имаше условия. Едно от тях беше, че трябваше да си най-бедният човек в селото. Имах го. Другото условие беше да завършиш с пълно 6 прогимназия, което беше невъзможно по простата причина, че нямаше ток по селата тогава, нищо нямаше. Пишех си домашното на една кандилничка с олио и не можеш да ставаш професор в тези условия. Третото беше баща ти да подпише, че имаш право да упражняваш тежък физически труд… на 15 години. Тук съм първи курс - със зелената шапка…


© личен архив

Имах да освобождавам пет предмета – четири от тях с 6 и един с 5 и доброволно пред комисия се отказах от 5-ицата и успях да вляза в този колеж. Бяхме 25 души випуск от цялата държава – само селски деца. Живеехме на пансион – 12 души в спалня, в занималня на пълна държавна издръжка – дрехи, чорапи, всичко. Нямахме достъп до гражданите, нямахме достъп и до родителите си. Трима души учехме от един учебник. Вечер 120 минути подготовка, а сутрин 45 минути. Нямаш право повече от това да учиш. Затова и там нямаше отличници. В 12.30 ч. ни свършваха часовете, обядвахме и под строй отивахме да работим от два до четири на лозето или в избата всеки ден от понеделник до петък. Сами гледахме 180 декара лозе. Избата беше за 200 тона. Част от нея е останала към института, долу в ниското. Тя е още от 1893 г. – втората изба в България. Първата е Евксиноград от 1891 г. В събота ни водеха на кино и на градска баня, а в неделя ни пускаха за няколко часа на „градска отпуска“ със зелени шапки и номера на ръката – да не направи някой някаква беля без да бъде записан.


© личен архив

Пет години учехме, а гимназиите тогава бяха три години. Бях в един курс с Григор Вачков, известен артист, знаете го, но надали знаете, че е завършил там.

Какво се случи след това?

На 19 години, когато трябваше да започна работа, се случи една изключително трайна неприятност при мен. Изпратиха ме в ТВО (Трудово възпитателно общежитие). Баща ми беше гласувал за Никола Петков… враг на народа, неблагонадежден. Първо бях в ДЗС (Държавно земеделско стопанство), Тутракан. После ме извикаха на военна комисия в Плевен, натовариха ни на един свински вагон и ни докараха в Девня – Строителни войски, да сме трудоваци с циганите. Изпратиха ме в кариерата в Чернево да вадя камъни на норма. Спука ми се апандисита и ме закараха във военния хоспитал. През това време един старши лейтенант, народен офицер, ме наблюдавал и съм му станал симпатичен и ме призоваха да се явя в едно поделение във Варна. Направиха ме писар на ротата. Така дойдох тук.

Най-важният момент е последната година от службата ми. Бяхме в Игнатиево, в манганова мина, където работех, докато си търсех работа. Там се запознахме с жена ми, работеше в Общината. На 10 април 1956 г. отидохме в моето село при родителите ми, за да направим сватба, както му е реда. След това пътувахме с влака през нощта и на сутринта чакахме рейс за Игнатиево на една спирка. Заваля дъжд. Жена ми извади чадъра и един човек дойде до нас и ни попита дали може да се скрие под него. Казахме му, че може, а той ми каза „Много си ми симпатичен бе, младеж. Какво работиш? Какво си учил?“. Обясних му, че си търся работа и че съм учил нещо, което рядко го има - Колежа в Плевен, а той ми каза, че от една година в Работна сила има обява за такъв човек и не могат да намерят кандидат, който да е завършил този колеж. Не знаел подробности. Извади от чантата си една тетрадка и написа „Ненов (Директор на опитната станция), пращам ти едно мое момче, което трябва да бъде назначено на работа.“ Подписа се Атанас Атанасов. Случайност, която промени живота ми.

Отидох при Ненов и трябваше да ме назначат от Работна сила за Ръководител на експерименталната база, но ядец. Нямах жителство и близо година ме преназначаваха като, ако през това време дойдеше кандидат, аз щях да остана без работата, но такъв не се появи.


© личен архив

Първият ми работен ден беше 14 май 1956 г., понеделник (скоро празнувахме 60 години от тогава). Ненов имаше работен мотоциклет и отидохме на едно от опитните полета, да видим как ще се „разправяме с науката“. След работа каза „Ще отидем да видим другаря Атанасов“, а аз нищо не знаех за него. Оказа се управител на лозята на филиала към ДЗС Варна, изпратен за 6 месеца по наказание от София, бивш партизанин, бил кадровик на Главно управление на ДЗС и имал интрига със секретарката си. Неговото наказание стана причина за моето назначение. Така започнах и ми връчи лозарска ножица, която пазя още.

Тогава там имаше 40 декара лозе, но засадихме още. Ще ви кажа имена, които не сте чували. Засадихме местни сортове: Бяла япладжа, Бял мараш, Виненка или Преслава, Кокорко, Фетяска алба – румънски сорт и Байан шере – азербайджански винен сорт и знаете, Памид, Димят и Червен мискет. Разширихме лозето до 200 декара.


© личен архив

Само с лозарство ли се занимавахте?

Ще ви разкажа един действителен случай, но не го тълкувайте като самохвалство. Още 1957 година създадохме едни терасовидни лозя. Ръководител ни беше професор Куньо Стоев, единствения Академик по лозарство в България – беше Директор на Института в Плевен и после беше Министър на земеделието. По негово предложение направихме и подземна изба 1962 г. в едни тунели, строени от немците за нуждите на Втората световна война – за скривалища на населението на Варна, до Владиславово, на около 6 км. от Варна.

Спомням си, че на 3 септември 1963 г. Тодор Живков бил на почивка в Евксиноград и му казват, че има едно красиво опитно поле и той пожелава да дойде да го види и ни беше специален гост без вечеря. Само малко грозде му дадохме. Придружаваше го Иван Пръмов, бивш Министър на земеделието и горите, след това Секретар на ЦК на БКП. Посрещнахме ги и Тодор Живков искаше да се разходи малко, задаваше въпроси:

- Другарю Ненов, вие като научен работник като обикаляте в окръга, с какво се движите?

- Ами един мотор Аво имам…

- Иване - обърна се към Пръмов - един джип да се отпусне! А ти, момче, с какво се движиш? - попита мен.

- С велосипед Мифа - казах му.

- Мотора да се даде на него! - каза…

… аз не можех да карам мотор. Тогава правеха аутобана и нямахме връзка между лозето и избата. Имаше нужда да се направи тунел под магистралата. Живков каза и това да се направи, а тунелът още съществува. Получихме и други работи - камиони и 50 ножици. Накрая каза: „Това момче да се изпрати на почивка и да му се даде един орден!“ На 30 години ме наградиха с първия ми орден, бронзов Орден на труда, и ме изпратиха за 20 дни в Закопа̀не, Полша на почивка.

Какви бяха времената тогава?

Много са историите за избата, много народ е идвал от цял свят. Председателят на Международната организация по лозата и виното със седалище Париж. Тодор Живков е идвал общо шест пъти като последният път беше 1988 г. и имаше среща с Чаушеску при нас. Нямаме време да ви разкажа за приятелството си с Бай Пенчо Кубадински…

Не може да не сте учили за Сталинградската битка. Един ден ми доведоха Маршал Чуйков, командващ на войската при тази битка. Беше дребничък, с мустачки, украинец по произход. С него бяха дошли кметът на Москва и съпругата му. Правим дегустация и той забеляза, че когато той вдига да отпие, аз също вдигам чашата, създавам илюзията, че пия, но я изливам. Като свършихме ме попита защо не са ми направили паметник на входа, защото не пия. Откакто бил маршал, ако три месеца работел тук, щял да стане алкохолик. Покани ме следващия ден на риба. Много беше опасно. Така се наложи да откажа и на сина на Брежнев. Всяка жаба да си знае гьола.

Тук виждате един автограф, попаднал от двамата космонавти Леонов и Беляев. Един август дойдоха в избата – тя беше на два етажа, доста близо до селото. Там бяха научили, че идват космонавтите и децата от цялото село бяха дошли да ги видят. Както правехме дегустации, моята помощничка дойде и ми каза, че най-малко 150 деца има отвън и искат да видят космонавтите. Помолих ги, излязохме на терасата и… никаква реакция. Казаха „Това не са космонавтите!“. Не можем да укротим децата, плачат, разправии имахме, защото те са чакали да ги видят със скафандри.


© личен архив

Накратко, 1966 г., Първият секретар на Окръжния комитет беше на гости и разбра, че съм безпартиен, без да знае, че съм бил в лагер, трудовак, нищо. Станах член на БЗНС, пратиха ме на 33-тия конгрес, бях общински съветник и така нататък. На 40 години ми дадоха сребърен Орден на труда, на 50 години ми направиха голям служебен юбилей и ми дадоха златен Орден на труда. Тогава за тези неща пари не се даваха. Само часовници. Това бяха моралните стимули, на които много се радвахме, защото рядко се случваше нещо такова.

Какви бяха постиженията на опитната станция в избата и на лозето?

Избата е получила 35 златни и 36 сребърни отличия от световни конкурси. Останаха там. Дано да се съхранят. Не знам какво ще се случи с тях при новите арендатори… Тогава произвеждахме около 120 000 бутилки.


© личен архив

Занимавахме се с наука и виното ни не излизаше на пазара. Отиваше в почивните домове на ЦК, Министерски съвет, делегации, посолства и един специализиран магазин за привилегировани във Варна – по предназначение.

След това 1962 г. засадихме Саперави, Ркацители и Италиански ризлинг. Същата година моят директор беше в Австрия и донесе един немски сорт с австрийско поданство Траминер… розов. Засадихме го и 1964 г. направихме първото вино от него. Подчертавам, че това е бил професионално любимият ми сорт. Във вестника 1981 г. пишеше, че един технолог от Хан Крум направил за първи път Траминер в България 80-та година. На другия ден излезе опровержение, че Цанко Станчев 79-та в Драгоево, Шуменско, го бил направил пръв. На един лов бяхме с него и се препирахме като ловци… и аз му казах, че няма да споря за неща, които не са верни. Вече 1968 засадихме Харшлевелю, Фурминт, Юни блан, Шардоне.


© личен архив

През 1962 – 1963 г. бяхме засадили три червени сорта. Правителството назначи една комисия, която районира цялата държава и на нас ни отредиха само бели сортове като регион. На 120 км. в дълбочина от морето се засаждат само такива, защото природо-климатичните особености са такива, че способстват развитието на белите сортове. Едно от изискванията за това е годишната атмосферна амплитуда да бъде малка (по-прохладно лято, по-мека зима), висока въздушна влажност, почвите са 5-та, 6-та, 7-ма категория (типични тук, чакъл и пясък). Тук има специална подложка за сортовете. Казва се Берландиери 41 Б.


© личен архив

Докато бях там до 1966 г., направихме 130 сорта асортимент. След това отидох в избата, където се занимавах с опитите на Ненов, делегациите и винарството. Бях и съветник, влезнах и аз малко в номенклатурата… Тук е Костадин Атанасов от нашия випуск (първият в дясно).


© личен архив

Беше заместник-министър на земеделието на времето и сто процента ще гледа компютъра. Бяхме на една дегустация и той беше представител, трябваше едни проби много прецизно да се гледат. Това е регионалната ни дегустационна комисия.

А какво беше нивото на лозарството извън станцията?

На времето, ако искаш да засадиш лозе, не можеше да отидеш да си вземеш материала от където искаш. През нас минаваше всичко. Идваше от Франция, изпитвахме го тук 4-5 години, доказваха се качествата, правеше се поне 3 години вино от него, дегустираше се и пак се доказваха качествата му. Чак тогава се даваше направление за производството и никой не можеше да сади, без да мине „през науката“, както се казва.


© личен архив

Как е сега?

Над 50 000 декара се създадоха за 30 години като през 1989 г. се разпаднаха и по моя информация сега има около 3 000 декара във Варненския окръг. Лозарството в нашия регион е на последно място в държавата… и бялото вино е дефицитно, няма го.

В Южна България е различно и има сумарно около 4 500 градуса активна температура, която способства за червените сортове. При нас е 3 500 градуса, което способства за белите. Те работят интензивно и вървят напред, а ние не правим нищо. Условия в Добруджа няма, там не може да става лозарство, но Варненския регион, Дългопол, Нови Пазар, Слънчево бяха все лозя. От Дългопол до Старо Оряхово е 45 км. Цялата тази долина беше ябълкова с над 20 000 декара ябълкови градина. Сега няма един декар там. Турско и циганско население безработно, колкото искаш и всички плачат за пари, за работа, а на полето никой нищо не сади. Камчия си върви, има вода за напояване и се влива в Черно море.

Навремето всеки последен петък на месеца ходехме в една зала, казваше се „Селскостопански специалист“, бяхме 150 души и всеки от региона идваше и си задаваше въпросите за лозарството и винарството. Ходехме и по квартали също, обучавахме хората как се реже пролетта, как се прави вино. Имахме контакт с хората и те ни търсеха. Моето лично разочарование, може би е и от възрастта, е, че през последните 2-3 години никой не ме търси. Преди бях толкова ангажиран, че казвах, че след Бойко Борисов аз съм най-заетият… Не се интересуват младите хора от тази култура. Нямам обяснение, а тук имаме условия за 30 – 35 000 елитни лозя във Варненския регион. Лозята, които ги има тук не са на професионално ниво, това е живата истина. Лозарството изисква голяма любов. Може би с всяка професия е така, но има много рискови моменти. От две години съм с високо кръвно, имаше една дъждовна година, в която не можех да спя по цели нощи, която ми го причини, но любовта ми е голяма и не спирам. Имам чувството, че младите хора нямат интерес към лозарството, няма последователи. Никой не се ангажира и въпросът е как могат да се стимулират тези млади хора да се насочат към лозарството.

До филоксерното нашествие, България е имала 2 000 000 декара лозя. След това, между 1884 и 2004 г. остават 400 000. По времето на соца имаше лимит – 1 530 000 декара бяха лозята. Сега като беше една дегустация в Пловдив, писаха във вестника, че в момента имаме 180 000 декара нови лозя. Уж има до 800 000 хиляди, но в какво състояние са?

Каква е връзката между лозарството и винарството?

Един винар трябва поне 50 на 100 от грижите за лозето да ги знае. Във Франция завършват лозарство и винарство и се казват инженер-агрономи. Тук агрономството е едно със зеленчуковото производство, а лозарството и зеленчуковото производство нямат нищо общо. Един агроном няма понятие от винарство и един винар няма понятие от лозарство. А тези две неща са в симбиоза и не могат да бъдат отделени.


© личен архив

Сега радвате ли се да отидете на лозе?

В тунела (избата) имахме 90% влажност. Заболях професионално от бронхиална астма, но после се оправих. Много болести ме налегнаха. Като отида страдам за лозето и хората не могат да ме разберат изобщо – мислят, че се превземам, аз ставам и си заминавам. Хората ще се оправят, не ми е жал за тях, обаче лозата трябва да се разбира и да ѝ се помага. Много остро реагирам, тълкува се грешно и никой не ще да се учи. Търсят лесното.

Време е да си тръгваме…

Искам да ви кажа, че 37 години не съм позволявал никой да пише за мен по някакви други съображения – Държавна сигурност, МВР и т.н. Не исках да насочвам вниманието към себе си. Живял съм много интензивно и през това време и две вили съм си построил, и на лов съм ходил. Това е динамика, която те поддържа. Ако човек се остави… Не пия, не пуша, не карам кола.

Това, което не виждате в интервюто са насълзените очи на г-н Пешев, докато гледаше някои от снимките и ни обясняваше как младите нямат интерес към лозовата култура. В този момент за пореден път съжалявах, че нямам свръх сили да връщам времето назад. “Не е така, г-н Пешев“ възразих, „Ние интервюираме много млади хора, които искат да се развиват... основно като винари, но и лозари. Оправят се нещата.“ „Така ли е?“ попита ме. Гледаше ме с недоверие, но леко се усмихна. Надявам се, че ме чу. Не мисля, че в погледа на такива хора има носталгия по нещото, което наричаме социализъм, особено на тези, които са си патили сериозно от системата. Носталгията е по младостта, първата почивка в Полша, колелото, вдъхновителките, хората, които са питали как да си оправят лозето.

Животът на този човек е изключително богат, изпълнен със събития, личности и много късмет, както сам признава. Проблемите сега са други: „нямам нет“, „заби ми телефонът“, „климатикът не работи“… Спомням си, че такива коментари ме вбесяваха с месеци след интервюто. Не е като да те пратят да дялаш камъни или да те е страх от агенти с десетилетия, но пък може би това е някакво постижение на поколенията. Целта на тази история беше да ви покажем един истински важен човек за лозарството у нас – Димитър Пешев. Мисля си, че светът без хора като него би бил истинска дистопия.

При правенето на високолакохолни напитки (нещо, за което също си говорихме с г-н Пешев), коняк например, има 3% до 6% изпарение годишно по време на отлежаването им и това се нарича “the angel’s share” или „делът на ангелите“. Може би това, което се губи със следващите поколения е неизбежно, но е малка част от цялото и е в реда на нещата да го приемем. Основното обаче, се запазва, развива се и става по-добро. Дано!

Това интервю стана възможно благодарение на Симо Симов… един от тези човеци, които осъзнават стойността на Димитър Пешев и са щастливи да се учат от него. Благодарим!