Проблемът е мисленето на хората

Илиян Желязков е първото име, което изникваше в съзнанието на повечето хора, които помолихме да препоръчат лозар за нашата тема. Несъмнено той е най-познатото лице от тези истории. Консултира и е консултирал през годините немалко наши изби и не се притеснява от прагматичните теми в лозарството. Илиян Желязков изглежда като човек, който е видял много и вече знае какво иска. Избира внимателно проектите, по които работи, и пътува постоянно. Не мога да не забележа и че има завиден тен, който, мисля си, съвсем не е придобит в солариум или на Слънчев бряг. Има и какво да ни каже:


© личен архив

Как започна Вашата кариера?

Всичко започна през 1988 г., когато кандидатствах в тогавашния Висш селскостопански институт. Явих се на два изпита – един по биология и един по история на БКП и, след като отбих военната си служба, се записах в института през 1989 г. През 1995 г. завърших специалност “Растителна защита” – една от най-популярните и котирани специалности в агрономическата наука, защото се смята, че там се получава най-високо ниво на знания. Завършвайки, никой не е ориентиран какво точно ще работи, а аз не правех изключение - през цялото време се занимавах с много различни бизнеси в областта на агрономията. Не щеш ли, един ден в Аграрния университет насреща си виждам вече покойния проф. Сенгалевич – едно светило за нас агрономите – който ми каза: “Ти докога ще се занимаваш с глупости, а няма да си работиш по специалността?”. Той беше първата причина, която ме накара да се замисля, че тези пет години, които бях отделил за образование, трябваше да бъдат приведени в употреба и да направя бизнес.

Разкажете ни повече за работата си с проф. Сенгалевич?

Проф. Сенгалевич ни преподаваше “Химична защита” – общо взето най-тежката артилерия на образованието ни. С него започнахме да работим през есента на 1995 г. като първоначално ме назначи за лаборант. Каза ми: “Ти ще ми трябваш за разработката на една технология за лозята. Необходим ми е човек, който може да се справи“. Спрял се бе на мен, защото години преди това, когато още бях ученик може би в 8-9 клас, под негово ръководство разработихме научна работа за триазинови хербициди в лозята. Беше много интересна разработка за остатъчните количества от тези препарати в гроздето, в почвата, какъв е периодът на полуразпад, колко вредят на растенията, как се натрупват в почвата, до какви активни вещества се разпадат. Той още тогава ме е харесал, защото съм работел добре. Технологията беше доста революционна – да се използва тотален хербицид Раундъп в лозята рано напролет, с вертолетно третиране и да се установи дали това ще повлияе негативно върху развитието на лозята или не. Резултатите бяха положителни - плевелната растителност буквално я удряш в един период преди лозата да се е развила и така изчистваш лозето от плевели до средата на юни-юли като, разбира се, има много тънкостти при взимането на такова решение.

Защо бе необходима подобна технология?

Защото работната ръка ставаше все по-малко, а работата на полето – все по-непривлекателна. Лозята тогава – говорим 1995-1996 г. – бяха в периода, в който ТКЗС-тата вече бяха разтурени, тепърва се възраждаха кооперациите, всичко отиваше на разруха и само големи, мащабни структури, които успяваха с малко разходи да задържат до получаването на някакъв резултат, оцеляваха. Тогава разработихме технология как да вкараме този хербицид, която стана популярна и все още се използва. Това беше първата ми практика като агроном, макар и като лабораторен плъх в началото. Разработката отне страшно много време, защото не експериментирахме върху 5000 декара лозе, а върху малката площ, която бе около нас.

Извършва ли се все още научна дейност в университета и каква?

В зоната зад университета е създадено първото експериментално лозе, но впоследствие започва да се развива ж.к. Тракия и се налага целият асортимент да бъде изкоренен и да бъде презасаден в с. Брестник, където е по-подходящо място за развитие на лозарство. Там се отглеждат около 300 сорта. Наскоро голяма част от тях бяха подновени. Имаме и втори проект, в рамките на който преди 4-5 години засадихме българския сорт Мавруд на възможните подложки, на които да се отглежда в страната – общо десет на брой, отгледани при една технология и формировка, за да може да се види какво развитие ще дадат на сорта като потенциал, какви заложби за добив. Отделно сортът Мавруд - чист и на подложка – се отглежда на различни формировки – Вертико, лира, чаша, Мозер, Омбрела – всичко това като експериментална част. Оттам нататък подредихме възможно най-добрите клонове на сортовете – Мерло, Шардоне, Совиньон, Каберне фран – пак като експериментална част.

Като започнахме да работим с проф. Радулов, проф. Брайков и агроном Тодор Стоянов, започнахме една експериментална работа, свързана с точно тези неща, защото клоновата селекция е селекция на сорта и дава различен потенциал на гроздето като краен продукт, т.е различен период на зреене, (грозде с различни качествени показатели – аромати, танини при запазени основни характеристики на сорта). Тогава, за да можем да разпространяваме нови клонове, които не са местна селекция, се наложи да си направим експеримент в продължение на три години и това да отреди кои клонове от изследваните са по-добри за условията на нашата страна. Едно време е имало експериментални станции на няколко места в страната – в Любимец, Септември, Варна, Пловдив, където са се засаждали сортовете и се е виждало кой е най-подходящ за съответния регион.

С какво се занимавахте след това?

Впоследствие имах две алтернативи – да започна в Министерството на земеделието в отдел “Растителна защита”, което отказах, защото за мен административната работа не е най-вълнуващата, и така започнах да се занимавам с чиста агрономия и производството на посадъчен материал за лозички. Това е възможно най-първото ниво на лозарството, т.е. от А и Б как да започнеш да правиш лозе, да избереш изходния материал като подложка и като калем, да знаеш географски отделните сортове, да знаеш за тях още от самото развитие, да приложиш технологията за вкореняване. Проф. Сингалевич ме запозна с други професори, велики личности като проф. Радулов и проф. Брайков, както споменах преди – светила в нашата лозарска наука, които ни преподадоха голяма част от знанията си. Покрай пепиниерството започнахме да правим първите лозя в България след един огромен застой, тъй като тогава нямаше фондове и общо взето всички проекти в България се финансираха от банките. Държавен фонд “Земеделие” се появи доста по-късно.

Винпромите започнаха да събрат сили в периода 1995-1998 г., тъй като вече частни, приватизирани структури започнаха да продават навън и да печелят хубави пари. Такива структури бяха Чирпан, Сухиндол, Славянци. Покрай всичко това, освен правенето на лозя, реших да се занимавам и с преподавателска дейност. Разбира се, не мога да кажа, че тази част от живота ми е случайна, защото тези известни личности, които бяха покрай мен, са ме насърчавали да преподавам. Така фактически от 1998 г. съм в катедра “Земеделие и Хербология” към Аграрен университет, където преподавам “Основи на земеделието” и “Борба с плевелите” при всички култури като най-голямата ми сила са лозята. Това е академичната част от нещата. В тази насока съм писал и публикувал статии. Издадено е едно ръководство за упражнение на студентите с доста снимков материал. Защитил съм и дисертация в борбата с плевелите при полските култури.


© личен архив

Има ли пропаст между лозари и винари у нас от Ваша гледна точка?

При всички положения нишката е скъсана. Влизаш в Аграрен университет, учиш четири години, получаваш едно ниво и след това специализираш лозарство с винарство. Винарството ти дава технологичната част, но това е само едно запознаване с винопроизводството, а не е задълбочено изучаване на материята. Според мен образованието трябва да бъде структурирано по-различен начин – да има една обща част от агрономията, която учиш, и след това да се специализираш в даденото направление. Така ще се изкара един краен продукт – човек, който разбира от всичко, защото технологът и агрономът следва на 90% да се припокриват. Нещата не са така в момента, макар че има технолози и технолози – такива които са чели, които са се докоснали. Има и такива, които никога не са се поинтересували.

Какви са хората, които в момента учат лозарство? Трудно ли се намират такива и окуражавате ли ги да научат повече на това експериментално лозе, което сте направили, да развият научна работа, която е смислена и допринася за общото знание?

Ако трябва да съм абсолютно честен, в специалност “Лозарство” тази година не успяха да се заемат всички места. Работата на полето е доста непривлекателна, трудна е, защото се става в 5 сутринта и се работи в жегите. Малко хора искат да го направят. Да не говорим, че и заплащането към агрономите е доста по-ниско – от 500 до 1000 лв., а отговорността е огромна. Един агроном отговаря грубо за между 500 и 1000 декара, което, умножено по 5000 лв. на декар, е огромна материална отговорност. Продукцията е отделно – 500 тона по един лева са още 500 хиляди лева материална отговорност за агронома на едно лозе. Също така от способностите му за правилно управление на хората и техниката зависят разходите за отглеждането на лозята, които могат да се движат от 350 до 500 лева за декар.

Не повече от 10% от децата, които записват Аграрния университет са ориентирани още в първата година какво ще работят, дали ще се занимават изцяло с лозарство или не. Повечето от тях се ориентират в хода на нещата и са наясно, че ако завършат, ще има в района някой да ги наеме, т.е. те случайно попаднат в някакво лозово насаждение. Няма я връзката, при която да кажем една организация, знаейки, че след например 7 години ще ѝ трябва агроном, да хареса човек и по някакъв начин да го стимулира и да го извади като краен продукт. Има фирми, които дават стипендии за такива неща, но те са в търговската част, което е доста по-различно от самата агрономия.

Какво е нивото на пепиниерите у нас, на генетичния материал и как подхождате при намирането на такъв?

Пепиниерите са интересно нещо. Историята показва, че България е една от страните, в които е имало много мощно и развито пипиниерство. Доколкото знам, ние сме произвеждали над 20 милиона растения, съставляващи нашите лозя, които са направени за много кратък период от време. Те не са толкова свързани с винопроизводството, колкото с производството на десертно грозде. Основните пепиниери, за които знам, са тези в Брестовица, Кортен, Русе – разбира се, те са само част. По отношение на генетичния материал и колко той е чист, това което ще кажа е относително. Материалът ни не е най-чистият. Принципът на работа е много прост – малки сме, за да можем да поддържаме голям генетичен фонд. Повечето пепиниери в страната предполагам, че не произвеждат повече от 1-1,5 милиона пръчки (всяка една от тях), което въобще не е много.

Пепиниерите имат следната организация: те имат маточник, от който произвеждат пръчките си – дивата част на лозата. Те имат капацитет. От един декар лозов маточник се получават между 15-20 хиляди пръчки, върху които да присадиш калем, т.е. може да си представите какво е необходимо, ако трябва да говорим за чист, обезвирусен подложков материал. Нямаме този потенциал. Същото важи и за калемите - не можеш да поддържаш толкова голям асортимент от клонове и сортове на базата на едно стопанство от 80-100 декара. Затова се подхожда по следния начин – искаш да се произведе еди кой си сорт, има апробирани насаждения, от които ти имаш право да взимаш генетичен материал, лозите са ти маркирани, наблюдавани са да са изравнени като гроздове, да са чисти от болести и вредители. Съответно на определен период от време се взимат проби от всички тези растения и минават на изследване, за да се докаже тяхната здравна чистота. Засаждал съм лозя както с вносен, така и с български материал. От гледна точка на сортова чистота и в двата материала има процент на лозички, които са примеси. От гледна точка на здравна чистота нещата стоят по сходен начин – болести има както по българския, така и по чуждестранния материал. Така че не трябва да сме толкова самокритични. Единственият проблем е, че нямаме потенциала за изходен материал. Няма кой да финансира подобен проект, няма генна банка на България. Ние нямаме и защита на собствените си сортове, макар че механизмът е елементарен. Ето, например аз отивам и харесвам някой сорт на даден професор, регистрирам го в Малта, да речем, правя му ДНК идентификация и го заплювам, че е мой и го продавам по цял свят като такъв – това не е направено.

Какво е отношението Ви към местните сортове?

За даден сорт можем да твърдим, че е местен, само ако имаме ДНК идентификация. Трудно е да се изкажем окончателно за всички сортове. Местоположението на България е такова, че оттук са минавали кръстоносни походи и са се случвали хиляди битки, с които са се пренасяли от единия край на света до другия различни сортове и е нормално нещо да е останало тук. Това, което е останало обаче, е ценно според мен. Памид и Червен мискет например са интересни сортове. Кабернето теоретично тръгва да се разпуква в края на март, началото на април. Памидът и Червеният мискет спят. Те тръгват в края на април, началото на май, когато са минали последните опасности от слани – простичко. Затова ги е избрал българинът. Имат кратка вегетация – септември и двата сорта са готови и няма късни студове. Това значи по-малко пръскания и по-висок добив. Затова, предполагам, са селектирани и са останали тук като местни сортове – това е моето мислене.

Кои са интересните лозарски проекти, с които сте се занимавал през тези години?

След 1996 г. лозарството стартираше тепърва, правеха се нови насаждения. Първите бяха в района на Ямбол. Следващият голям проект, по който съм работил е Вила Любимец, който започна като идея около 2000 г. и беше реализиран през 2002 г. Направихме 1500 декара бели сортове в района на Хисар, а червените засадихме в района Любимец, защото там им е мястото. Не сме сбъркали, защото няколко години по-късно на тази база технолозите успяха бързо да се изявят и да спечелят призове. Завършихме проекта през 2008 г. Това беше проект-пионер. След него започнаха големите проекти като Катаржина. Видя се, че южният регион е най-добрият за правенето на висококачествени червени вина, а Катаржина доказаха, че могат да правят и бели. Други са Тера Тангра. След Вила Любимец се занимавах с проекта на Кастра Рубра, с който се занимавам и до момента. Там имаме бели – около 10% и останалото са червени. Гамата е интересна – имаме Санджовезе, Аликант буше и т.н.

С какви проблеми се сблъсквате най-често в професията си?

Голяма част от проблема, с който се сблъсквам, е мисленето на хората, с които работя. Така например имах случай, когато собствениците вече са си избрали място и искат да е засадено с червен сорт, а на това място няма да стане такъв. Често собствениците не слушат агрономите, нищо че ги наемат, за да им дадат експертно мнение.


© личен архив

Какво е отношението Ви към органичното и био производството?

Не мисля, че сме достатъчно зрели и богати да го правим. Можеш да поддържаш такова производство на 20 декара, но не можеш да го направиш на хиляди декари – много е трудно. От административна гледна точка също. Необходим е и много ръчен труд. Ако днес ме накарат да се занимавам с такъв проект, бих отказал.

Какви вина харесвате? Пиете ли вино изобщо?

Пия, макар и не много. Имам две собствени марки, които стартирах и впоследствие спрях – едната е Double ZZ, другата е Винен Жокер. И двете са червени вина, и двете са правени при приятели. Винен Жокер се правеше в bag-in-box във Вила Юстина, а Double ZZ – в Драгомир. От едно и също грозде – две коренно различни вина, произведени по различна технология. Лозето е в Свиленград. По отношение на вината харесвам Кастра Рубра, любимото ми вино е Butterfly’s Rock, харесвам вината на Цанко [Станчев б. а.]. Страшен фен съм на белите вина на ВИ Варна специално.

Защо спряхте проектите?

Поради липсата на време и защото сега си правя мои лозя 100 декара в района на Брезово. Насажденията са само от Совиньон блан, от които ще се произвежда само едно вино. Правим и Сира долу при Кастра Рубра. Успях да си поиграя с различните клонове, защото когато сам си го правиш е по-лесно, не трябва да убеждаваш никого. Ще направим и една малка изба. До три-четири години се надявам да завършим този проект.

С това приключваме интервюто и разбираме, че скоро може да имаме съвсем различни поводи отново да ви говорим за Илиян Желязков. Ако той успее да затвори цикъла, със сигурност ще има по-малка пропаст между лозарството и винарството, защото все повече хора разбират какви са проблемите „от другата страна“. Ако в това по-честно уравнение се добави и малко научен подход, би трябвало да ставаме свидетели на време, в което нещата бавно си идват на мястото.