Лозята са моята лудост

По странно стечение на обстоятелствата с Красимира Владимирова ни срещна Керълайн Гилби MW. По нейни думи „с Красимира работихме по проект в Сърбия и само за няколко дни всички мачовци на лозето я слушаха. Може да ви е интересна като събеседник по темата.“ Стана ни интересна.

Чухме се по телефона и нейното предложение беше да се видим на едно много специално лозе с уникална гледка, защото там можело да си говорим и с лозите. Чудесно, казах си…. Съвсем в реда на нещата е да ми се падне човек, който си говори с лози… беше прекалено обикновено лято, за да не завърши подобаващо… но, знаете, работа, отидох.

За моя радост тя наистина е откачена на тема лози… Срещнахме се в изба Боровица и с древна руска техника стигаме до едно наистина специално лозе между Белоградчишките скали. Останалото е тук:

Да задам ли култовия въпрос „Как се запали…“ по лозарството?

Аз не съм се запалила, просто изгорях преди да се усетя и за мен това вече е начин на живот от много време насам. Всичко се случи „просто ей така“. Аз съм човек на изкуството, интересувам се от режисура, пиша поезия, а това започна на приятелска основа. Приеха ме още в далечната 1991 г. Всъщност не кандидатствах нищо друго. Идеята беше като напуснеш дома, поне да си с близки, приятели, но по всеобщия закон на гадостта приятелката ми от ученическите години, която ме запали конкретно на тема биология, не я приеха, а мен ме приеха. Моята специалност е „Полевъдство“. Аз не съм лозар. Учейки установих, че лозарството е една невероятна дисциплина сама по себе си. Дори не мога да кажа защо ме привличаше толкова. Дипломирах се 1996 г. като Магистър и започнах още тогава да се занимавам с това – рязане на асми – беше ми страшно интересно. Останах в Пловдив и 14 години живях там. Тогава, към 2000-ната година от Катедрата по лозарство на Аграрния университет доцент Лиляна Машева се занимаваше изключително със сорта Мавруд и аз се занимавах с научните ѝ опити. След което през 2004 г. обявиха един конкурс за опитната станция по земеделие във Видин и аз го спечелих.

Какво се случва с тази опитна станция?

Тя е на 67 години, но предстои да бъде затворена. Въпрос е на няколко месеца и един подпис. От Селскостопанската академията тогава ми поставиха като задача да се занимавам с Гъмза. Започнах да работя със сорта до степен, до която вече го приемам съвсем лично. Това е най-капризният винен сорт. Всъщност на арабски „гъмза“ означава „капризна“. Това е един сорт, който има изключително тънка, крехка и нежна ципа. Гроздът е много голям, зърното също е голямо, но ципата е почти толкова тънка, колкото на десертните сортове. Всеки дъжд в последна фаза зрялост от развитието ѝ може да напука зърната и всичко да изтече. Работих и към Института по лозарство и винарство в Плевен. В началото бях включена към проекта със задача за различни натоварвания. Изследвах какво е качеството на гроздето при съответните видове резитби и години наред се занимавах с това. Формировката за сорта си е Омбрела или Мозер. Години наред се опитвах да си правя собствени проекти, за да могат да ме финансират и да си изградя лозе с научна цел.

Успя ли?

Отговорът винаги беше един и същ: „Много интересно, ама няма пари.“ В един момент аз просто извадих пари, купих си стари лозя и ги възобнових. Казах си защо пък не, на мен това ми е интересно, щом мога да си ги позволя, а цяла академия не може… и така години наред съм работила в собствени лозя като всичко, което извличах като опит е документирано. Затова казвам, че разговарям с растенията. Като го погледнеш и то ти казва какво иска от теб. Дали иска да го нахраниш, дали е болно от нещо, дали иска да го натовариш догодина или да го разтовариш. Това е езикът на лозата.

Искаш ли да ни разкажеш малко повече за месните сортове?

Нашите гордости като лозари, с които сме познати в цял свят, са Гъмза, Мавруд и Широка мелнишка лоза, но Мавруда, както и Гъмзата са най-капризните сортове. Нашите винени сортове са с големи гроздове. Те са късно зреещи и искат по голяма температурна сума. Дори и в региона на Пловдив, който е с много добра сумарна вегетационна температура, Маврудът го берат понякога и в началото на ноември. Гъмзата при нас тук се бере в края на септември, но по принцип добива физиологична зрялост в средата на октомври. Уникални са ни сортовете и като аромати, и като плътност.

Какво постигна с Гъмзата?

След това започнах да работя с различни стимуланти, така че да мога да подобря самия сорт като ципа, големина на грозда… и от 230-270 гр. грозд, както го дават в литературата за Гъмзата, аз го направих 610 гр. Една година успях да постигна уникалните 33% захари. Възрастните хора казват, че Гъмзата е много късен сорт. Той се бере към средата на октомври, но поради дъждовете в края на септември, винаги го изтеглят като беритба и той де факто не може да покаже истинските си ценни качества. Чувствах се чудесно с постижението си. Имах научни разработки и публикации, защото научната дейност реално е това, а аз ѝ посветих 12 година като старши асистент.

Защо говориш в минало време, няма ли да продължиш да се занимаваш с такава дейност?

Всъщност благодарение на нямането и на нефинансирането, се наложи аз да свърша всичко и заради това в момента знам и мога. Сега ще си защитя докторантурата. Имам материал за четири докторантури всъщност, но всички ми казват, че няма пари. Ако аз си самофинансирам и организирам всичко, при условие, че съм си купила и лозята, каква е ролята на Академията и защо тя трябва да ми държи правата върху научния труд при положение, че не изплащат и дължимите ни заплати с години? Аз си плащам обработките и препаратите по лозята, което не ми тежи, но на всеки нормален човек би му дотежало. Всичките ми близки ми казват, че съм луда. Това си е моята лудост и амбиция. Захванала съм се, за да докажа, че мога. Не се отказвам от това. Разговарях с катедрата по лозарство в Пловдив да направя защитата си, защото не си заслужава този 12-годишен труд да остане на някакви листа в някакви папки. Искам да има публичност, за да мога да разкажа на повече хора за това, което съм направила чрез докторантурата си и да разберат как да постъпват в определени моменти на базата на моите резултати. За мен това е изключително важно.

Но работата ти не е била само в този регион?

Наред с цялата ми научна дейност започнаха да ме търсят частни клиенти с големи масиви в различни краища на страната. Работя в Пловдив с Христо Варушев едно лозе в посока Белащица като по-голямата част от масива е Мавруд, другият капризен сорт. Иначе не е интересно. Предизвикателството е да работиш с нещо, което знаеш, че е трудно, знаеш, че хората едва ли не вдигат ръце от него поради капризите му. Обаче да го накараш да работи в твоя полза – да ти служи вярно, както ти му служиш вярно – това е истината. И така човек без да иска се прочува. Започнах да работя усилено в нашия регион, стигнах и до Оряхово. Работя в Магура, но проблемът е, че миналата седмица градушката ги смля, а това също го приемам много лично, защото за мен това са моите деца, моят живот и като видя нещо такова, чувството е отвратително.

Разкажи ни малко повече за лозето, в което се разхождаме в момента.

С Боровица започнах да работя преди четири години в това лозе. То не изглеждаше по този начин, но аз казах, че за 3-4 години ще направя това, което искам и успях. Лозите са 8-годишни и уникалното е, че скалата под нас е на около 60 см. На една коренова система ѝ трябва определена дълбочина. Имаме почва, подпочва и материнска скала. Стигне ли до материнската скала корена, става страшно, но самата подложка е такава, че е с хоризонтално разположени корени и растения не усещат това като тормоз, виждате как изглеждат.

Винаги казвам и на лозарите, с които работя, че искам панорама. Искам всеки лист да гледа, да вижда и всеки летораст да си е на собственото място, за да може да го изпече слънцето по начина, по който аз искам и да узрее, за да презимува добре. Не узрее ли пръчката – край. Лозата не знае дати. Знае за температурата и влагата. Всяка седмица съм тук и растенията ми казват какво им се случва. Няма схема на третиране.

Правите ли обезлистяване?

Не, защото при различните разположения на масивите доста често се получава слънчев пригор по грозда, който е от страната на слънцето. Избягваме го съзнателно като с дефолианти това също се постига, не е необходимо да е ръчна операция. Правим много зелени резитби обаче. Не давам да копаят между растенията, само да минават с храсторези. Също както обезлистването, така действа и обезтревяването в късната фаза.

Докато си говорим се навеждам и си взимам камък, което ми е станало странен навик докато съм на лозе. Това не остава незабелязано.

Всички камъни по лозето променят микроклимата в насаждението. Когато нагрява слънцето през деня, те акумулират енергия, която отдават през нощта и гроздето узрява много рано тук, благодарение на цвета на почвата и камъните, които реално продължават да отдават топлина и през зимата. Това ни помага да не ни измръзват растенията.

Генетичният материал ли е най-трудната част за разпространението на толкова труднодостъпен сорт като Гъмзата?

Да, става дума за базовия материал. В по близък план, миналата година си изградих лозе за производство на калеми от сорта Гъмза с екип от Пловдив. Понеже си е моят сорт и аз направо водя пропаганда, колкото и егоистично да звучи, че от него се прави уникално вино с уникален аромат, рубинов цвят и послевкус на диви ягоди. Гъмзата е на пето място в световен мащаб като антиоксидант, но това е друга тема. Страхотен сорт. Безкрайно горда съм, че точно аз съм специалистът на сорта за България.

Какво на практика значи да си специалист в тази връзка?

Аз работя с български, италиански, френски и немски материал. Това е решение на собствениците. Идва специалистът от Италия, взима си пробите и те казват „А, да, добре.“ Аз съм от тук, това е моят регион, някой, дошъл за малко, не може да е толкова добре запознат със зимата, пролетта, месторастенето или посоката на ветровете. После става твоя работа да се опиташ да оправиш това лозе и започват да ти цитират имена „Той дойде и така ми каза…“ Стига с тези циркове, грозно е. Не смятам и че сме глупава нация, която на всяка цена трябва да се учи от чуждия опит. Откровен човек съм и не се притеснявам да го кажа. Нито знанията от главата някой ще ми ги вземе, нито уменията от ръцете.

Има и други теории за произхода на Гъмзата като сорт. Мислиш ли, че наистина е наша, българска?

Аз я възприемам като моя, лична (смее се). Дори в ампелографията пише, че тя се отглежда от незапомнени времена. А в тези времена ние сме били една държава с огромна територия. Някой като каже нещо, свиваме ушите и сме дотам. Но аз съм от малките камъчета, които искат да обърнат каруцата.

Смяташ ли, че избите трябва да подпомагат научната дейност, не само държавата?

Всичко е въпрос на мислене и тук не мислим така. Всеки иска нещата да са наготово – да отидеш, да му кажеш какво да направи и да си го направи. Има хора, които взимат огромни суми за консултация и учат персонала на абсурдни неща. Това е смешното. Логиката за собствениците е, че ако взимаш много пари като консултант, значи го правиш, защото знаеш и можеш, но ако не взимаш много пари, защото за теб е удоволствие, значи ти или изглеждаш глупаво, или си бездарник, самозванец. Това ме дразни. Моите визитки са лозята, за които се грижа.

Разкажи ни за твоите лозя и какво правиш сега с тях?

Моите лозя са в Градец, Ново село и Флорентин. Общо са към 15 декара като половината от тях са стари. Бих си направила голям масив един ден, но дотолкова голям, че да мога аз сама да го обслужвам. Ако някой не направи това, което искам, би било фатално. За окопаването викам хора, но дотук. Иначе пипам само аз, гръбната пръскачка е на мен и това не ми тежи.

Когато нямах опит, четях всичко за лозарството, после излизах на лозето и го тествах. Например, навсякъде в литературата пише, че не се пръска при над 35 градуса. Аз чакам да стане 40 градуса, слагам си гръбната пръскача и влизам в моето лозе, за да знам какво ще му се случи. При тази температура или при силен вятър капката изсъхва по-бързо върху листа и не можеш да постигнеш търсения ефект, но го знам от опит. Всеки нов препарат, който ми препоръчат, пробвам първо на моето лозе. Виждам резултата и тогава мога да го препоръчам на клиенти. Най-голямата глупост е да рискуваш с чужди пари.

Трудно ли беше да се стигне до тук и лозарството да стане професия?

Месец март тази година напуснах системата на Академията. През 1996 бяхме експериментален випуск с пълна магистратура – учехме абсолютно всичко. В началото нямаше как да се реализирам като млад специалист и се занимавах с много други дейност, включително бях главен технолог на фуражен завод. В овощарството всички видове се учат заедно, във фуражопроизводството и зеленчукопроизводството също, докато поне лозарството се изучава цяла година (два семестъра) самостоятелно като дисциплина. Не приемам това като професия обаче, а като призвание, хоби, страст и любов. След като си се захванал с нещо, трябва да му покажеш, че ще се грижиш за него и да му дадеш от твоята енергия. Няма такова нещо като ръкавици при мен. Трябва да пипнеш растението и то те зарежда… лично мен. Когато ходя по църкви и манастири и видя изрисуваните гроздове по стените си казвам „Ето, притежавам най-божествената професия.“ От лозата няма какво да се изхвърли. Дори лозовите сърми ги наричам „манджа с професионална насоченост“.

Не гледам на работата си комерсиално, защото е чисто удоволствие. Имала съм клиенти, които гледат на лозята си чисто комерсиално и се интересуват от срокове по проекти. Тогава им обяснявам, че не съм човекът, който им трябва. В лозята се чувствам прекрасно. Не ме интересува каква е температурата и дали е много студено или много горещо – не го усещам. До такава степен се вглъбявам в това, което върша.

Какво мислиш за идеята да има „Лозар на годината“ или нещо, което да отбелязва успехите в лозарството.

Интересна е. Наистина има „Винар на годната“, „Изба на годината“, а ние сме в десета глуха. Миналата седмица Венелина Латинова, технологът на Магура, ме извика да опитам някакви вина, които дегустираше. Каза ми „Викам те да опиташ какво вино съм направила от гроздето, което си произвела.“ И това ми се случи (смее се).

С какви хора те среща професията ти?

Различни. Винаги съм знаела, че трябва да бъдеш с хората човек. Аз работя с турци, помаци, власи, турлаци и това общуване е психология. Накарай човека да се чувства значим и да знае, че ти разчиташ безкрайно много на него, за да можеш да извлечеш максималното от него и той да го направи с най-голямо удоволствие. Аз не повишавам тон на хората, с които работя, водила съм и курсове по това. Обяснявам им по колкото пъти им е необходимо как да направят нещо. Това не значи, че ги отпускам или ги оставям да шикалкавят и да го направят добре в началото, а на края на реда, където никой няма да слезе, да не е така. Не бива да губим човешкото в себе си, няма първа и втора категория хора. Аз работя на едно с работниците и не съм надзирател. Случвало ми се е от март до гроздобера да имам три почивни дни, но пък в тях се изнервям, че не съм на лозето. Не ми е естествено да съм си вкъщи и да гледам телевизия, това е наказание.

Минаваме покрай една лоза, която ме притеснява, защото съм чела и съм гледала картинки… лаишки. Срам не срам поглеждам въпросително.

Червен Бренер. Пръскала съм за него, не е проблем.

Не е ли един от най-сериозните проблеми в лозарството в момента?

Боже, не! Вече сме си вкарали препарати и за него. Вкарваме си материал, вкарваме си и препарати. Това е идеята на света – всеки да завземе пазари. Вкарват ни всички болести и неприятели с посадъчния материал, след което ни вкарват и препаратите си. В един момент ти отиваш в лозето и срещаш нещо, което не си виждал досега. Наскоро в едно лозе минах по реда и всичко беше наред. След два часа минах отново и едната лоза беше изсъхнала изцяло… и всеки ден така по няколко растения. Това е акутната, бързата форма на Еската. Проявява се до четвъртата година. Ние от години имаме Еската, която напада старите лозя, но там нещата са лесни и обратими. Това си вкарахме със заразен материал от чужбина, но няма как да го докажеш. Там има сертификати и е минало през служби. Другото е, че при нас се проявява заради климата. Същият материал може да не прояви това при друг климат. Никой не мисли за това – просто отива и си купува едни лози.

Наистина ли е така? По-често срещам мнението, че материалът от нашите пепиниерни е по-некачествен.

Не е вярно. Има растеж, типичност в българския материал, с които работя.

Решаваме да направим няколко снимки сред лозята…

И все пак си гледай в краката – тук има усойници и пепелянки. Този грозд е с милерандаж, получава се, когато по време на цъфтеж вали и зърната не се изравняват като размер – няма да го снимаме (смее се).

Вярваш ли в биологичното лозарство?

Практически е невъзможно. Климатът на нашата държава не позволява да сме напълно био, а и в последните години е изключително променлив. Трябва да се пребориш много успешно с тревите гостоприемници на различните гъби и болести. Трябва да нямаш други лозя и път около себе си… изискванията са сериозни. Много трудно приложимо е, защото трябва да обикаляш и да махаш всяко заразено листо и зърно. Това оскъпява продукцията от една страна и не е гаранция, че ще се получи. Защо чилийските вина са толкова достъпни? Защото не изискват растителна защита и разходите са само по изграждането, резитбите и брането.

Интересно ли ти е да се запознаваш с нови сортове? В това лозе има доста предизвикателства. Не всеки работи с Гаме ноар и Марсан например.

Безкрайно интересно ми е да работя на повече места с различни климати и различни сортове. Представям си как ще изглежда лозето, още преди да се е случило. Но тук интересните неща са много. Наблизо има едно лозе, което над 100-годишно. Искаш ли да го видиш?

Тук никой не може да ме спре да вляза веднага в древната руска техника и дори няколко стършела учтиво ми направиха път… бях готова! Ако до момента карахме по чукари, достойни за пепелянки и усойници, сега се изкачвахме на още по-високо и недостъпно място… С леко плаващи органи се озоваваме на едно лозе, което не е редно да се опитвам да опиша, защото няма как да се получи достатъчно добре. Красиво е но, въпросът дори не е в това. Сто години… недостъпно място, дива природа… как… как…, абе как… решавам да заложа на очевиден въпрос, за да не се изложа, най-малкото пред себе си.

Каква е грижата, която изисква едно над 100-годишно лозе?

Това са стари директни сортове. Много хора ги отричат. Тук само аз имам право да режа. Това е старата Чашовидна формировка. Тук мина и пожар в една част скоро. Грижата е разтоварване. Максимално се обгрижва, но в случая тук не може да бъде наторено през почвата, защото отдолу е скала. Всичко, с което искаме да ги подхраним вкарваме през листната маса. Всяко година връщаме на чаша и разтоварваме, макар че има и лози, които са много силни и нямат нужда от такова разтоварване. Дори и опожарените ще тръгнат догодина, стига да е жив корена.

Навремето не са разчитали на метеорологични станции, а на знаците на природата. Това лозе е много отдалечено и преди е било така. Щом са идвали чак до тук, за да се грижат за него, значи са знаели, че има смисъл. Видин е било пристанище за износ на вино. От региона с волските каруци и бъчвите хората са тръгвали през нощта, за да стигнат до пристанището, да натоварят корабите и нашето вино да го пият развитите европейски държави. Тоест тези сортове не са били толкова лоши. Защо да не го запазим?

Мълчим.

Като гледаш нещо такова, трябва да се почувстваш като една седем милиардна част от света, а не е една единствена. Трябва да си в симбиоза с всички и всичко около теб.

Много се изнервям, когато някой ми открадне дълбокомисления финал, но така се случи в този преслънчев за моята бледа персона летен ден, в който с часове обикаляхме два необикновени лозови масива. Не мога да си представя как изглеждат на снимките и видеата и дали изобщо е пресъздадена значимата част от тяхната необикновеност. Опасявам се, че не е… С тези мисли се завръщаме в Изба Боровица, където обядваме плешка на бавен огън. Ама на истински бавен огън. „Френска кухня“, казва Адриана Сребринова, „всички зеленчуци са от градината“. Емоционалната ми същност отказва да обработи повече информация в този момент. Много силни характери, за които си заслужава да се разказва са на едно място, но за Боровица - може би някой ден по-подробно. Правя няколко снимки за спомен.

Снимки! Нали знаете какви са снимките в телефоните на повечето ви познати? Семейство, приятели, 5-6 селфита за чудо и приказ, няколко незабравими пътувания, храна в чиния, вино в чаша, няколко тип „добро утро“ за Facebook… тези три неща. Знаете ли какви са снимките на Красимира? Лозя и единствено лозя! Откачено ли е? 100%! Но тя ни предупреди! Това си е нейната лудост.