Анонимните герои

По повод на всички положителни емоции около гроздобера от Еносиасти се захванахме с една много важна задача - да дадем гласност на хората, които се грижат за лозето. Защо? Защото го заслужават, имат най-тежката работа, свързана с виното и най-искрено страдат, когато природните стихии решат да покажат кой дирижира оркестъра. След като една година се подвизавахме на лозето по проекта „300 и две“, уви, не можахме да станем лозари, но и не успяхме да останем безпристрастни към усилията и уменията на тези хора. Разговорът ни с Димитър Панов беше последната капка.


Изображение по картина на Петър Змийчаров

Много широко разпространена е максимата, че „хубавото вино се прави на лозето“, но това все повече започва да звучи като клише без искрена обосновка. Ако виното се прави на лозето, то отношението ни към енолозите и агрономите е в екстремен дисонанс. Образователната система, а и практиката при технолозите ни по-скоро ги отдалечава, отколкото сближава до насажденията. От друга страна, трудно е да наречем героите на нашата история „лозари“, тъй като те са агрономи и лозарството заема изключително малка роля в образованието им днес.

Проблемът е следният - няма „Лозар на годината.“ Наградата, титлата и признанието, разбира се, не са най-важните, но сякаш няма значение дали има такова чудо или не. Вината за това, за съжаление, е комплексна, тъй като самите лозари нямат общност или поне не дотам силна и структурирана, че да може Аграрния университет да каже „Ето, тази година тези и тези хора са постигнали нещо смислено, нека да почетем един от тях.“ Това не е отворено писмо, а въпрос, който си заслужава да бъде адресиран.

Куцащата наука у нас несъмнено е плод (или не е плод според Министерство на земеделието) на липсата на средства, но и на всякакъв друг тип мотиватори за младите хора да се занимават с лозарство. В световен мащаб историята показва, че немалка част от сортове, препаратите, които се използват в лозето, подложките, формировките и всичко останало, което се прави в един масив, са резултат от нечия дисертация или подобен тип изследване. С други думи, в основата си научната част от подобренията в индустрията са резултат на изискванията на образователната система и стремежите на професионалистите, които излизат от нея.

Разкъсването ни между съжаления на тема „такава била системата“ или „такива били времената“ са безсмислени. Като оставим държавната помощ настрана, значимите изби по света отделят немалко средства за научна дейност. Спомням си, че при пътуването ни до Италия три от девет изби специално се похвалиха с последните си изследвания. Те разполагат с експериментално лозе, канят хора от университетите, с които да си сътрудничат, и изобщо не си бяха казали „Абе, едно Санджовезе е, все ще се оправим някак. Какво толкова?!“

Вниманието на избите, пък и на журналистите, също не изглежда насочено към агрономите. Остава и историческата обремененост от разделението между лозари и винари. Отново се стига до факта, че в настоящите три поколения липсват хора, които да са правили вино цял живот като баща си и дядо си. Като разказ това все още принадлежи на други страни с традиции във винарството. При нас такъв сценарий е съществувал някога и изглежда, че в един не много далечен момент отново ще бъде реалност.

С цел да засегнем темата по-дълбоко, да разгледаме няколко гледни точки и да ви покажем различни характери, се заехме да издирим няколко емблематични лозари. Задачата не беше никак лесна, защото когато питахме за препоръки, често или не се знаеха имената им, или някой просто беше чувал за „еди-кой-си-как-му-беше-името“. Оказа се, че нашите герои много често остават анонимни – още една основателна причина да разкажем историите им.


Изображение по картина на Петър Змийчаров

Запознаваме ви с трима невероятни посвоему лозари:

  • Красимира Владимирова – от нея ще научим какво значи да „изгориш“ за лозето. Интересното е, че препоръката да говорим с нея дойде от Керълайн Гилби MW - странно, но факт.
  • Илиян Желязков – от него ще разберем много за особеностите на инвеститорите в индустрията и за материалната отговорност, която носи един агроном.
  • Димитър Пешев – един невероятен човек, който е бил лозар по царско време, през целия комунизъм и последвалия преход. За животът му е по-уместно да се напише биографична книга, но ние ще се ограничим до едно незабравимо, за нас (надяваме се не само), интервю.

В следващите няколко дни ще можете да прочетете разговорите ни с тях и да си създадете мнение за една професия, която остава водеща в създаването на всяко вино. Във време, в което светът измества вниманието си към Precision Viticulture (механизиран гроздобер, пръскания, поливане и прочие), ние се обръщаме към човешкия фактор – към хората, чиито знания и сърца няма как да бъдат заместени от машини. Те заслужават пълното ни внимание.