За вятъра в главата на човека.

По някаква странна случайност ми се „наложи“ да се запозная с Димитър Панов на Concours Mondial de Bruxelles в Пловдив. Масата ни на една от вечерите беше събрала доста сюрреалистична компания от цял свят. На следващия ден пак „случайно“ обядвахме заедно, той разказваше запомнящи се и забавни истории от кариерата си, а аз си мислех, че все пак е ирония на съдбата как едно международно събитие ме среща с този човек.

След Spring Wine Tasting и конкретно невероятния майсторски клас „25 години Домейн Бойар”, воден от него и Капка Георгиева (енолози на Изба Кортен и Домейн Бойар) беше време да разберем още нещо. Без да усетим, една от най-големите ни изби бе навършила 25, а ние се питахме какво означава това за хората, които са посветили толкова години от живота си на едно място. След класа, помолих Димитър Панов за интервю, за да научим как е станал такова име, а той ме попита „Е, какво толкова да има да кажа?“. Бях сигурна обаче, че с него човек няма как да се обърка и да предположи, че би могъл да си загуби времето. Той е от редките хора, които не стават цинични с годините, радват се на промяната, на младите професионалисти и запазват колорита си.

Срещаме се в хотел „Легенди“, където е отседнал за събитието. Струва ми се съвсем по темата.

Вчера водихте майсторски клас, които продължи близо 2 часа повече от очакваното – на хората им беше изключително интересно и не искаха да си тръгнат. Как ви се стори събитието?

Организацията беше отлична и много хора се отзоваха, беше приятно. Според мен това е един добър знак, че компанията се развива правилно. Предлагаме доста широка палитра от продукти, защото в днешно време човек не трябва да разчита на един продукт.

Как ви изглежда индустрията след 42 реколти?

От 72-ра... да, там са 44 реколти, но в 2 не участвах, тъй като бях болен. Това, което България може да даде като качество и това, което в момента дава, според мен е много минимално и недостатъчно, защото земеделието е една много трудна, но необходима работа, която във всички страни се дотира. Върхът, цветът на земеделието са овощарството и лозарството. Както казва академик Неделчо Неделчев „Не трябва вече да мислим, че мотиката оправя лозето. Лозето го оправя науката, една по-голяма организация, една мисъл.“ Светът толкова се е развил вече, че всеки се специализирал в някаква област и за да бъдеш успешен, ти трябват хора от много области на едно място. Имам предвид следното - за да успее една марка (ще Ви дам пример с Домейн Бойар), то е защото в момента има една много добра комбинация от добри производители, добри маркетьори, добри търговци и добър мениджър, който умее да съчетава нещата.

Много компании хвърлят пари, но не успяват, защото си мислят, че един човек може да оправи работата. Един човек, дори и най-големият специалист въобще в днешно време, не става за нищо. В днешно време става дума за отборна игра – от силни единици. Затова абсолютно навсякъде в света в момента, визирайки познатите ми лозарство и винарство, нещата се движат от консултанти. Не е важно твоят технолог и агроном да са номер едно. Важното е да имаш добър консултант, който да ти даде правилни насоки за производството. Така го разбирам аз.

Какво се случва, когато не е така?

В днешно време хората се спасяват поединично. Направиха се много сериозни инвестиции в лозарството под формата на субсидии, взети от хора, които нямат нищо общо с това, най-малкото географски, тоест те не са от там, организират някакво производство - къде успешно, къде не. С работната ръка има проблем, с кадрите има проблем, но това не е най-важното. Най-важното е, че ние сме една пирамида, която е обърната с върха надолу, защото България винаги е произвеждала повече, отколкото е потребявала и то след 9-ти септември. Тогава, през 1953-та година, излезе 169-тото министерско постановление, което очерта развитието на лозарството като и до ден днешен общо взето няма някакъв друг документ, който да го е отрекъл или заменил. То е вкоренено в бита и характера на българина. Обаче, в момента то не се рентира, защото няма израз.

Какво означава това за пазара на вино?

Имаме сортове грозде за скъпи вина като Шардоне, Совиньон блан, Каберне, Мерло, Карменер, а произвеждаме евтини, защото не можем да продаваме скъпи вина на пазара и, ако продаваме, са много малко. Затова единици като нас в момента, например, нямат проблем със скъпите вина. Ние продаваме от порядъка на десетки хиляди, но не става дума за стотици хиляди.

Трябва да се мисли за една по-глобална стратегия и аз смятам, че ако частните производители не се обединят в някаква действаща организация, няма как да се получи. Може би не в т.нар. регионални камери, на една от които съм председател, но даже и те могат, ако се облекат по различен начин, за да успяват да решават активно някакви въпроси, да може да се излезе от тази ситуация и, ако държавата не иска да помогне, то поне неформални сдружения на хора да помогнат.

Говорите и за износа на българско вино на някои ключови пазари?

Имам възможност да живея за известно време в Англия напоследък, наблюдавам пазара и съм работил за него от самото му създаване, когато Маргарит Тодоров направи първите бутилки. И до ден днешен съм фен на този пазар, защото винаги предприятията, в които съм работил, са изнасяли за там, както и сега. Ние останахме единствената компания, която изнася за Англия количества в рамките на 2-3 милиона бутилки годишно в момента. Това не е защото аз съм там, а е политика на самото предприятие. За да може една политика да стане реалност, трябва да има финансови средства. Правят се изложения. Малките производители бяха направили едно сега в Лондон - посетих го, беше много хубаво, но това, както казва един мой работник, „не убива мечката“.

Това е болна тема за всички. Тоест и Вие смятате, че трябва да има единна организация, която да работи систематично за развиването на външните пазари? Как мислите, че може да се стигне до нещо работещо?

Трябва целенасочено да се направи един финансов консорциум. За тази идея трябва да узреят и да се обединят тези, които управляват големите предприятия, а те се знаят кои са. Така го виждам аз, стоейки във Англия в някой pub, пиейки австралийско или българско вино (смее се). Логично е средствата да се дадат от по-мощните изби, а даже и да не е така – кой, колкото може. Трябва да се направи един стриктен подбор на пробите (има хора в чужбина, които могат да помогнат), да се намери меценат – фигура, която да застане зад българското вино – не е толкова трудно и това, и лека полека да започнем да продаваме смислено навън. В Англия само по интернет се продават един милиард бутилки. Един милиард! Винаги английският пазар е бил отворен за хора, които са агресивни, знаят какво искат, какво продават и колко да вземат за него. Не трябва да се започва, обаче, на нивото, на което спряхме преди, а то беше „entry level“ – най-евтините вина. Трябва да се тръгне на нива от 7 до 10 лири.

Личните ми наблюдения са, че австралийското и чилийското вино се насочват повече към най-големия пазар в света – САЩ, където в момента са с консумация от около 10 бутилки на глава от населението, а само преди 15 година беше 2-3 литра.

Мисълта ми е, че в момента можем спокойно да си намерим място под слънцето. Франция много сериозно заема позиции отново на този пазар с подновени продукти, подновени технологии. Испания също. Вече технологично се стигна до едно ниво, при което не можеш да произведеш „грешно“ вино, особено бяло. Нещата са решени и въпросът е само на маркетинг, на цени и на устойчивост. Това е.

Естествено е, че има голяма конкуренция. В момента не е проблем да преместиш една стока от някоя точка на света до друга за отрицателно време. Светът се пълни със стоки, които се произвеждат в големи количества, с по-ниско качество, на по-конкурентни цени от неподозирани страни. Бразилия и Уругвай вече стават традиционни производители са производители и на десертно грозде, и на грозде за вино. Китай е много напред, може би вече на трето място по производство на вино в света.

Започнеш ли обаче, да работиш по един въпрос, неминуемо имаш и успехи, няма как да имаш само неуспехи. Тогава влагаш едни пари, които не можеш да си сигурен, че ще изкараш. Същото е и с управлението на качеството – трябва стриктно да се знае какво излиза и какво се продава. В момента регионалните камари имат дегустационни комисии, но те често са толерантни и си позволяват да пускат неща, които не трябва да бъдат пускани. Там трябва да има много по-строг контрол. Ако имат ясна задача, те също могат да работят безупречно. Не ми се вижда трудно да се съберат 100 000 евро и да се започне да се работи по това. И да, съгласен съм, ще трябва да се ангажират и хора, които да работят само по това. Сега има проекти, които са за промоции на други пазари, но това не е достатъчно. Аз съм ходил на толкова много панаири и на нито един не съм сключил сделка. Трябва да има специалисти, маркетьори, да се направи един смислен проект и държавата да помогне.

Бяхте споменал нещо, което ми направи силно впечатление за бездната между лозари и винари у нас. Можете ли да обясните по-подробно какво мислите по темата?

Все повече тази пропаст се заличава, защото много хора, освен че имат лозя, си правят и изби. При това положение те са от другата страна на барикадата, както се казва, но по същество в България има едно пълно недоверие и неразбиране между лозарите и винарите.

Това е факт и го пише в учебниците – всички лозари говорят за високи добиви, всички винари говорят за ниски добиви. Това е конфликт на интереси, но е едно, ако има разбиране и друго, ако има пълно отричане и неразбиране. Годините, през които едните си гледаха тяхната работа, другите - другата работа и въобще не се събираха си дават отражение сега. Тази празнина ще бъде запълнена и този ефект ще бъде преодолян, обаче трябва да минат години. Лозарите да станат и винари. С голяма радост установявам, че колеги отиват и работят в чужбина, учат и се връщат с друг манталитет. Това е много радостно и ми дава основание за гордост и оптимизъм. Напоследък говоря с млади хора, които са завършили винарство в чужбина, а даже и у нас, които разсъждават много задълбочено. Това нещо няма да умре. Въпросът е, че Господ на нас ни е дал нещо невероятно, което ние трудно осъзнаваме. Дал ни е една възможност да отглеждаме лозовата култура с минимални разходи и да получаваме много добри резултати, ако съумеем да го направим на ниво. Лозовата култура винаги е на места, където нищо не може да вирее. Това е един поминък, който може да накара хората да се закрепят по селата, защото обективно погледнато, селата обезлюдават, няма какво да се заблуждаваме и работна ръка няма. Ако този процес продължава да се задълбочава, не знам как би могъл да се разреши въпросът. В крайна сметка всичко има и социален ефект, а лозарството и овощарството са високо интензивни отрасли, влагат се средства, връщат се средства, а същевременно задържат и работна ръка, която е квалифицирана. Едно лозе от 100 декара, може да задържи между 7 и 10 души на работа всеки ден.

Какъв ставате с годините - по-умерен, по-уверен…?

Човек е такъв, какъвто се роди и с каквото Господ му даде. Развитието е нещо много относително. Трудно ми е да кажа, но по принцип истинските и стойностните неща в живота се постигат трудно. Аз съм човек, който години наред е живял с един бог – количеството по времето на соца. Сега живея с друг – това е качеството. Тази промяна, малко или много, при мен води до известен драматизъм. И това е въпреки факта, че винаги съм си мислел за качеството като за най-съществения елемент от едно производство.

Какво беше преди и какво - сега?

И преди нещата бяха трудни. Всичко се движеше централизирано, но и се намираха пари за всичко. Можеше да се намерят добри образци и да се произведат добри вина. Имаше добри специалисти, ръководството беше силно и така можеше да се излезе силово на възлови пазари. Независимо че бяхме ориентирани към Съветския Съюз, българите, колкото и чудно да звучи, успяхме единствени тогава да стигнем до 50 милиона бутилки в Англия.

Сега, в професионално отношение, политическата прослойка играе роля, стига да не е пасивна или отрицателно настроена към самото производство. Така не може да се получи спойката, която е необходима между политическа власт и производство, за да може властта да осигури нормални и добри условия за развитие. Би трябвало приоритетно да се дават субсидии и друга подкрепа на хора, които живеят и работят на село и представляват малкия биснес там. А те да си правят кооперации или други организации, през които да се обединяват, както е във всички други страни. Нима във Франция, Италия или Испания нещата са много различни? Там също хората са бедни, хората също бягат от селата, обаче има кооперации, в които хората се подкрепят и са заедно. Тук се подкрепя един отделен човек, който прави 1000 декара лозе и се знае, че то е негово. В момента горе-долу така стоят нещата. Аз лично, когато ходя да купувам грозде, въобще не се интересувам на кой е лозето. Аз виждам един агроном, с който си говоря – и той е опортюнист като мен, разбираме се и работим.

А занапред?

Това работи засега, но ще затихне, защото тези хора гледат на тази дейност като бизнес, а тя не е бизнес. Тя е начин на съществуване. Тя е много тясно свързана с бита на хората, с тяхната душевност и с тяхната фамилия дори. В други страни като Испания, където бях скоро, също се правят малки изби. Скоро четох, че в Америка на всеки три изби, фалират две – сменят се собствениците, но лозото си остава, то е трайно насаждение, в което се влагат пари и труд, а то вади нещо насреща. Въпросът остава да се намери начин това вино да потече на някъде, а то си стои затворено тук, докато се бием. Другият въпрос е, че законът трябва да се спазва на всичките му нива и във всичките му аспекти.

Как се почувствахте при връчването на наградата от Съюза на енолозите?

Мисля си, че има много други хора, които я заслужават... Много съм благодарен, че на края на моята производствена дейност получих една оценка, за която нито съм си мечтал, нито съм се борил, нито съм предполагал, че ще получа. Искам да ме разберете правилно. Благодарен съм, защото видях хора, които са оценили труда ми и това ми направи много приятно впечатление. Има хора, които също като мен са работили честно, всеотдайно и с жар като покойния Огнян Цветанов или Цанко Станчев, Неда Проданова... Може би съм получил и по-голяма популярност заради това, че съм ходил в много изби и съм консултирал много хора. За мен цялата работа започва и свършва с философията – какво и как искаш да направиш. Всяко едно производство би трябвало да започва с едни и същи въпроси.

А мислите ли, че новите изби започват с тези въпроси?

Рядко, затова и много от тях не успяват да просперират. Затова и много от тях ще ги последва съдбата на колегите американци. Има един английски учебник „Какво трябва да знаем преди да започнем да правим винарска изба“ и на всеки един колега, който дойде и ме пита как, му давам учебника да го прочете. На вид това е много наивно, но тази книга дава една ретроспекция на нашата дейност като се започне от клоновете лозя, които са подходящи за дадена почва и се стигне до маркетирането на виното – всичко това е засегнато и развито. Ако човека си зададе всички тези въпроси и си отговори правилно, ще спечели. Колкото и да обичам израза „непродадено вино няма“ и в живота ми винаги е било така, той не е особено верен или поне не генерално.

Някакъв съвет за бъдещето на индустрията през погледа на целия Ви опит?

Само и единствено обединение. Не може да има само лозарство и само винарство. Лозарството е такъв клон от промишлеността, в който трябва да използваш плодовете на винарството, за да имаш устойчивост. Аз лично съм имал малко лозе и съм го гледал, защото навремето заплатите бяха ниски и то ми даваше някакъв страничен доход, макар и малък, но това можех и това правех. Знам от опит колко трудно е да се бори сам човек – падне град, унищожи ти лозето, какво правиш? Ако има едно сдружение и по-голяма сигурност нещата ще са различни. Дошло е времето избите да се сдружат и да могат да устояват заедно на предизвикателствата на пазара.

Ние например нямаме елементарен инстритут по винарска промишленост в София – той не се дотира и стана нещо подобно на търговска организация. Науката се намира в окаяно състояние. Разбирам, че не може да отделяме пари за това, колкото развитите държави, но не може да се върви напред без наука и кадри, на които да можеш да разчиташ. Хората, които сега са навлезнали в този бизнес просто са нови и ще усетят необходимостта от това, защото най-лесно е, когато работиш по нещо чуждо и най-трудно, когато работиш по нещо свое.

Надеждата ми е рано или късно това да се случи и аз съм оптимист, защото живеем в една страна, която е родена да бъде винарска. В земеделието наистина няма по-висшо от лозарството – от там тръгва винарството, следват стъкларството, кашони, етикети пък и инфраструктура – все неща, които движат икономиката. Например, в дълбокия соц, аз мисля, че винарството даваше около 10% от брутния вътрешен продукт на държавата, което е много. Оставям настрана производството на десертно грозде, което вече е занемарено напълно.

Дава ли Ви все още удовлетворение работат и какво следва за Вас?

Оставам консултант на Домейн Бойар с колежката Капка Георгиева, с която имаме една дълга и, бих казал, ползотворна съвместна работа. Смятам, че докато мога и имаме общи интереси, ще вървим напред. Идва и един момент, в който човек трябва да вземе едно решение. Семейството иска грижи и сега отивам при тях в Англия като живот и здраве ще се върна за кампанията тук и после отново ще съм в Англия.

С това приключи разговорът ни с Димитър Панов. Издирих книгата, която беше споменал: “How and Why to Build a Wine Cellar“. Мисля си, че това да правиш нещата с философия зад тях не е никак “old school“ или нещо непостижимо, защото времената са различни, а е един “timeless classic”. Непреходността идва от качеството, когато е безспорно.

Бях споменала на г-н Панов идеята ми да направим нещо графично с негови цитати, тъй като имам лошия навик да си записвам всичко, а той отново ми каза „Какви цитати? Какво съм казал аз? Нищо!“ Няма как да се съгласим с него за това, но за всичко останало… да, сър! Много на място… и много на време!