Пътувайте и носете опит в България!

Александър Иванов отдавна е тръгнал по света, за да учи за виното. Запознаваме ви с него, защото историята и опитът му са впечатляващи, а като българин извън България с него ще си зададем и много въпроси на тема „наше - чуждо“. Говорим си на „ти“, защото сме връстници и защото за вино става все по-трудно да говориш на „вие“. Той е правил вино в Испания, Португалия, Австрия, Англия, Унгария и Австралия. Докато публикуваме това интервю, той вече е в Нова Зеландия (в Delegat's Wine Estate), опознава нова култура и прави нови вина, затова:

Как започва историята ти?

От София съм и съм израснал там. В тези други времена летата прекарвах при баба и дядо на село, в Банкя. Беше детство с много бели и щуротии, страшно ги ядосвахме тези хора, но беше истинско.

Какво си учил?

Ако започнем от средното образование, завърших гимназия с английски и немски като имах възможност да уча дистанционно и в Националната търговско-банкова гимназия, тоест съм завършил средно и средно-специално образование. След това логично продължих в УНСС (специалност „Застраховане и социално дело“). Тъй като обаче, открай време харесвах философията и мислителите, изкарах магистратура в Софийския университет – Реторика. По-късно разбрах, че искам да уча и за виното.

Как се запали по него?

Близо три години работих във Вила Любимец, която тогава беше отделна изба (сега е част от Вини Сливен) като търговски представител. Хората имаха много въпроси, а за мен имаше много неясни неща. Тогава за съвсем кратко участвах в кампанията на избата и видях какви са усилията и страстта в това да правиш вино. Точно това ме грабна и един ден реших да отида във винена държава, където мога да науча повече – исках да се гмурна в този свят навън и си избрах Испания.

Не звучи убедително. Как решаваш да промениш живота си толкова значително изведнъж?

Истината е, че тогава във Вила Любимец се грижеха служителите да са образовани. Инвестираха пари, време и усилия да ходим на дегустации, посещения, срещи с технолозите – Екатерина Гаргова, която е страхотна, Костадинка Рахова - сега във Вила Юстина, Христо Спасов от университета в Пловдив относно лозята и т.н.. Имаше добра комуникация – не бяхме преносвачи на бутилки, а бяхме важни за тях и това ме накара да се задълбоча в материята и да искам да уча. През това време много от другите изби залагаха на промоутърки с готини коли и си мисля, че нещата при нас бяха доста по-професионални.

Какво се случи след това в Испания?

Година след като заминах за Испания ме приеха да уча в най-старото винено училище там - Escuela de Viticultura y Enología Felix Jimenez (Училище по лозарство и енология). Горд съм, че бях първият и единствен (поне тогава) българин учил в това училище. Завърших след две и половина години. Това образование е еквивалент на нашата степен „специалист“, нещо като полувисше. Преди да започна да уча, работих в една малка семейна изба и учех испански – бях мениджър експорт там (изнасях вина за Русия и Хонконг), но реално правех всичко. Работих с Винсенте Гарсия (Vicente García) в Pago de Tharsys като мениджър по туризма и след това бях на стаж/практика в Dominio de la Vega, които за мен са сред най-добрите в област Валенсия. Там се занимавах по-сериозно с Кава.

Каква е системата в Escuela de Viticultura y Enología Felix Jimenez и какви бяха колегите и професорите ти?

Влиза се с изпит, покриващ много теми от средното образование в Испания, но истината е, че единствено аз не държах изпит в годината, в която ме приеха, защото видяха дипломата ми и казаха, че не е необходимо. Професорите са едни от най-добрите и голяма част от тях са известни в цяла Испания и Португалия. Мога спокойно да похваля и да дам за пример испанското винено образование. Всички добри изби в Испания доставяха на нашето училище вина за дегустация – имахме собствена изба. Един семестър съм учил „Дегустация и винена култура“ като работата ми беше да ходя два пъти седмично за по два часа и да дегустирам вина с храни. Заради Херес (Jerez), въпреки че става дума за съвсем различно вино, там се обръща голямо внимание на сладкото вино от Токай (Tokaji) плюс Сотерн (Sauternes) и Порто (Port). Има страхотна база – лаборатории, над 60 сорта от цял свят на експерименталното лозе. Колегите… започнахме 32-ма и завършихме 11 – реалността е, че те не обичат да учат много, но тези, които останаха, вече са доста успешни в собствени изби или като енолози в известни изби.

Не се задържаш в Испания дълго?

Винаги съм искал да отида в Австралия и след като бях натрупал малко опит, кандидатствах и ме взеха в New South Wales, област Ориндж, близо до Сидни в избата Robert Оаtley. Това е голяма изба и работехме с 20 000 тона грозде. Опитът беше невероятен, а колегите - страхотни. Не ми харесва, когато говорим само за вино. Ясно е, че пътуваме заради виното, но това са едни емоции и приятни изживявания, чрез които опознаваш цяла култура. Затова съм много против термина „пътуващ енолог“ (flying winemaker). Има и такива, но те гледат на виното само като продукт, което за мен е грешно, защото виното освен това е и емоция. Когато говоря за Австралия, не мога да разделя виното от културата, хората и т.н.

Аз се движа според мечтите си, но не се мисля за заблуден мечтател. Просто така се случва. Например, в един от последните дни, когато се разделяхме с колегите ми там, си говорехме като основната тема беше „ти накъде след Австралия“. Всеки казва „Италия“, „Нова Зеландия“, „Канада“, където се сетиш. Дойде мой ред и аз казах „Португалия“. Попитаха ме „къде в Португалия, имаш ли оферта?“ И аз казах „не, но там много ми харесва“ (година по-рано бях в Порто като турист). Те се засмяха и казаха „дано, дано…“

Предполагам отиваме в Португалия?

Да! След три месеца получих оферта и имах удоволствието да работя с най-добрия технолог Луис Дуарте (Luís Duarte) в най-голямата им винена и административна област Алентежу (Alentejo). Хората и вината са страхотни. Много тежка работа, но с отличен краен резултат. За първи път тогава се сблъсках с наистина известен енолог, който винаги успяваше да намери време за въпросите ми, нищо че отговаряше за още десет изби, има своя собствена и е консултант и в Бразилия. Това го няма у нас и си мисля, че затова съзнанието ни е много болно. Съвсем скоро един американски журналист, който доста е пътувал, дори до места като Грузия, направи интервю с мен и първият му въпрос беше „В България правите ли вина?“ А иначе ние там сме най-добрите. Бях се върнал преди две години и се събрах с колеги – всички бяха супервайзъри и мениджъри, а аз се питах защо тогава дълбаем дъното? Наричам го „Български синдром“, но това е друга тема.

Добре, ще стигнем и до нея по-късно. Къде отиде след Португалия?

За следващата ми работа си избрах Австрия, но не издържах цялата кампания. Беше ми много интересно и бях опитвал много хубави вина. Не ми допаднаха хората, но въпреки всичко, опитът беше положителен. Избата беше на 8-мо място в тази област с хубава семейна история. Работих във Weingut Johann Donabaum във Вахау (Wachau). Tам имат страхотни вина, лозята са на самия бряг на Дунав и при цялата влажност плюс дъждовете през 2014 г. беше страхотна работа на лозята. Като винифициране странното е, че те са стриктни за някои неща, за други учудващо, обаче, не са.

И оттам нататък Англия, seriously?

Да, директно заминах за Англия. Имах оферта, която бях отказал заради Австрия. Приеха ме. Избата беше The Chapel Down Winery в област Кент срещу Франция, където все пак е по-топло (смее се). Това е втората по големина и известност изба във Великобритания след Nyetimber. Хората там са толкова образовани по темата, че ме изумиха. За пръв път ми се случа да съжаля производители. Там няма хубаво грозде, не спря да вали, но въпреки това полагаха всички усилия да направят… нещо. Не беше точно вино, защото добавяхме тонове захар (рамката там е различна), имаше и тирове с концентрирана гроздова мъст от Испания, но никога не бих отказал да работя пак с тях. Това са едни от най-добрите професионалисти, с които съм се сблъсквал – всички бяха англичани. Работят с абсолютно непознати, масово немски сортове, виреещи на студен климат. Повечето дори вече не се отглеждат в Германия, защото не са рентабилни, но в Англия няма друг вариант. Разполагат с най-съвременната технология и в този климат произвеждат пенливи вина. Цялата продукция, над 200 000 бутилки, се купуваше в Англия и то в Лондон.

В момента си в Токай, как е там?

Когато отново дойде време да си избирам кампания, се спрях на Токай, защото бях изучавал региона много сериозно, докато бях в Испания. Когато дегустирахме Токай с професорите ми, си казах, че това е нещо много специално и трябва някой ден да отида там. И ето ме тук от юни месец насам. Като длъжност реално работя всичко – от помощник-технолог в лабораторията до супервайзър, както се казва. Името на избата е Gróf Degenfeld Szőlőbirtok és Kastélyszálló. Тя е една от водещите в региона и семейство Дегенфелд наистина са графове. Имах удоволствието да се запозная и с тях. Те са сред първите основатели на виненото общество преди век и половина в Токай. Вината на избата са настина страхотни, но не всяка година, разбира се, е подходяща за направата на качествени десертни вина. Произвеждаме и пенливи вина. Сортовете тук са Фурминт (Furmint), Харшлевелю (Hárslevelű), Каверсоло (Kövérszőlő), Кабар (Kabar), Мускато Джало (Sárgamuskotály) – единственият позволен чуждестранен сорт тук, и Оремус (Oremus), който вече се нарича Зета (Zéta), за да не съвпада с името на испанска изба.

(Бележка на автора: Тук само споменавам, че правилното изписване на унгарски сортове е кауза пердута или „veszett ügy“, но да продължаваме с интервюто).

Цялата област има площ от 7500 хектара, а избата е средна по големина за местните стандарти. В световен мащаб е доста малка – имаме само 30 хектара, но предстои засаждане на още лозя.

Добре, да не говорим само за вино. Какво друго те вълнува?

Винаги между кампаниите се връщам в Испания, където съм общо вече 6 години – там ми е щаб-квартирата (смее се). Когато не се занимавам с вина, се занимавам активно със спорт – състезател и инструктор съм по джиу-джитсу и самбо. Извън кампания, едно от условията ми е да имам свободно време за спорт. За мен пътят на виното и този на бойните изкуства са неизчерпаеми. Само учиш и няма как да си най-добрият. Падам си по такива неизчерпаеми неща. В избата знаят, че не преговарям за тренировките си и следвам максимата “work hard, play hard”. Не мога да разбера хората, които се развиват едностранно. Освен това съм гид в градове и изби. Преподавам и уроци по испански.

По същество - мислиш ли за България като за място, на което искаш да се върнеш и подобриш или смяташ, че светът е голям и има прекалено много за учене? Мислиш ли да се задържиш някъде?

Ще се задържа определено, но в Испания. Там получих толкова много от чужди хора в смисъла на човещина, че не мога да си тръгна. Обичам България заради родителите ми, баба ми и дядо ми. Хората в България или се примиряват с нещата и след това стават „аморфна маса“, или заминават отново. България ги променя негативно. Това са наблюденията ми от хората, които се връщат и издържат максимум година-две. Не съм черноглед, аз съм много енергичен и позитивен. Където и да живея и да работя, си закачам българското знаме, но бих искал да продължа да опознавам света.

Спокойно, и без това ще го изтрием… Значи ли това, че си доволен от начина и стандарта си на живот?

Да. Разбира се, че понякога се чувстваш самотен и нещо ти липсва. Преди се залъгвах, че това се случва, защото не съм си в България, но после установих, че и в България го имаше. Според мен това е едно чувство, което ни преследва, както радостта. Когато живееш по моя начин, ти се случват невероятни неща. Миналата седмица бях съдия на винено състезание в едно село в планината, в което имаше само ловджии. Така се запознаваш с нови хора, нови вина и храни, нов език… Пътуванията са като един огромен акумулатор, който ме зарежда. Мога смело да кажа, че съм от многото неизвестни български винари по света. Благодаря, че ме представихте! Харесвам си живота! За финал… нали се завършва с някакво послание по принцип?

Е, това е моя реплика, трябва аз да го кажа… Нещо по-така за финал?

Не очаквай нещо в стил Хорхе Букай или Коелю, философ съм по образование, но не ги обичам. Бих насърчил всички, бъдещето на България – било то енолози, търговци и други… ако имат желание, нека пътуват, защото знанието и уменията, опитът, натрупан навън, могат да помогнат на България. Няма какво друго да го направи. Нека младите хора, вместо да хвърлят салфетки, да не заминават с идеята да мият чинии, но да не се страхуват да отидат навън и да чиракуват за бъдещата си професия. Има хиляди оферти за работа. Аз съм работил на много места без пари, за да науча каквото ми е трябвало. Както е било едно време – да има калфи и майстори, това е пътят и днес.

Александър Иванов харесва живота си и твърди, че е един от многото неизвестни български винари по света. Той едновременно не вярва, че би могъл да подобри нещата тук, но мисли, че младите хора трябва да вярват, че могат. Харесването на настоящето, когато е непринудено, е и естествена защита срещу заключения на тема емиграция. В представянето на една такава личност неминуемо си задавам въпроса дали човекът е огорчен от някого, нещо или нищото, тоест дали гроздето е кисело. Изобщо, особеното на родината ни е, че много трудно понасяме действителността ѝ, но неизменно плачем с хлипове на фона на вдигащо се българско знаме и химна, „Хубава си моя горо“ и, в не малко случаи, сирене с домати след дълга абстиненция. Казвам го като човек живял в Испания и САЩ, често сблъскващ се с въпроса „Как можа да се върнеш?“ Нагласите ни тук са микс между псевдопатриотизъм и пълно отрицание на „нашето“… „Еклектиката, колежке…“ казваше преподавателя ми по Международно право.

Отговорът на култовия въпрос „Как можа да се върнеш?“ ми става все по ясен с годините, не само защото остарявам („мрън, мрън, мрън“), а и защото светът става видимо по-малък и достъпен за всички ни. Няма връщане и заминаване, има хора, които обичат пътуването и такива, които мислят, че промяната би била фатална. Живеех в Мурсия, Испания и когато помолих секретарката на фирмата да ми запази билет до Барселона, тя ме помоли да не заминавам, защото там обезателно ще ме ограбят и убият.

Тези хора ги има и тук, и в голямото „там“. В двете гледни точки няма нищо лошо, докато не седнат на маса с по ракия, две, три. Ако искаме да сме европейци, а ние неизбежно сме (съвременни сателитни снимки са поредното доказателство, believe it or not), трябва да разберем, че никой не пита един немец защо е избрал да живее във Франция. Не е предал родината си (въпреки две световни войни), няма да го питат и защо се връща, ако се върне. Изобщо как можем да сме съвременни граждани на света, ако свеждаме мирогледа си до нас самите? Значи ли това, че трябва да не знаем кои сме? Всички истории на Александър Иванов ме подсетиха, че нищо не ни спира да сме които и където искаме да бъдем (тук вече и Хорхе Букай и Паулу Коелю си казват „как не се сетих“, затова край на разсъжденията). За нас беше истинско удоволствие да ви представим Александър Иванов! Пътувайте и попътен вятър!