Да плуваш с големите акули

Милица Зикатанова е много млада, ако изчисляваме младостта по присъствие на духа. Срещаме се и ми казва: „Хайде на парапланер. Търся си човек!“. Опитвам се да ѝ обясня, че на тези години може да ме привлече, единствено ако излизането е леже-е-ерно - преди седем вечерта, за да се накарам да изляза и приключва не по-късно от девет и половина, за да мога да се наспя. Тя се смее много. Мисли си, че се шегувам. I wish!

В началото идеята за десет интервюта за десет дни ми се струваше блестяща. Дори искахме да започнем с интервюто на Милица Зикатанова, защото хронологично го направихме първо пък и е дама „and all that jazz“, но имахме „уек технически пубйем“. При проверката на записа всичко изглеждаше наред, но се оказа, че това е така само в първата минута. Следват 65 минути с „кхххххххххххх“ и още 20 минути чист запис. Милица със сигурност е била очарована от второто ми обаждане, което гласеше: „Благодаря, че ми отдели два часа от живота си, хайде пак? Ще ми разкажеш за себе си отново, все едно не се е случвало. Няма начин да нямаш интерес!“. Очевидно, технически погледнато и резервният ти план трябва да има резервен план. Следващо интервю записваме с няколко устройства. Благодарни сме на Милица за огромното търпение (ако ме видите с парапланер под ръка, не се чудете) и е време да ви я представим.

Разкажи ни за детството си.

То е свързано с мястото, където сега е избата всъщност (учудва се). Баща ми е роден в Капатово, точно срещу винарната и там съм си прекарала летата. Спомням си, че нашата къща беше в най-ниската точка на селото и винаги имахме вода (смее се). Там дядо ми е отглеждал дини, пъпеши, смокини, нарове, фъстъци и маслини. Навсякъде имаше много грозде, но най-много обичахме да ядем смокини – бяха огромни и много вкусни. По-скоро баща ми си спомня гроздето, как е ходел на лозето с неговия баща и първия път, когато му дали да опита вино, толкова му харесало, че си казал, че един ден ще се занимава с това.

Къде си учила?

Завърших Американския колеж в София и след това беше нормално да продължа да уча навън. Баща ми има MBA от САЩ и исках да следвам неговите стъпки, а Щатите ми изглеждаха като най-доброто място, където да уча бизнес. Избрах си Бостънския университет, защото в него имаше най-много международни студенти и си мислех, че Бостън е най-европейският град в Америка. Искам да съм там, където ври и кипи живот, има различни идеи и култури. Това ме привлече. Там завърших Бизнес администрация, специалност Маркетинг и международен мениджмънт. Беше добър опит и направих няколко стажа, но те нямаха нищо общо с виното. През това време родителите ми събираха малки парцели за лозе, но бях много далеч от идеята.

Какво реши да правиш след това?

Последните 2-3 години от университета видях какво бяха построили родителите ми и си дадох сметка, че е мащабно. Затова реших да кандидатствам за работа в алкохолната индустрия. Кандидатствах само в големи корпорации с големи брандове. Diageo ми беше голямата мечта и ме приеха на работа точно там. Попаднах в една тригодишна програма за развитие на лидерство.

Diageo е фирмата зад брандовете Guinness, Johnnie Walker, J&B, Captain Morgan, Smirnoff и Baileys. Ще те питам нещо, което съм сигурна, че вълнува всички ни - получаваш ли два кашона с Baileys за Коледа например, ако си служител?

О, да (смее се), много повече от два кашона! На всеки шест месеца можеш да похарчиш 200-250 паунда за алкохол като фирмената цена е смешна. Освен това постоянно имаш обучения „Опознай уискито“, „Опознай водката“… и ти ги опознаваш. Имаше и много събития в най-големите дестилерии в Шотландия, в пивоварната на Guinness, която е номер едно туристическа атракция в Ирландия и няма как да не ти е забавно, дори и да не пиеш бира. Имаше много „perks and freebies“ – бонусите са голямо предимство на такива корпорации, но истината е, че беше и страхотна школа. Това бяха три позиции в три различни града – основно в областта на маркетинга и продажбите.

Разкажи ни за практиката.

Първата година бях търговски представител в Ливърпул и имах около 2000 обекта, като включително двата стадиона на Ливърпул и Евертън бяха мои клиенти. Постоянно трябваше да твърдя, че съм от съответния отбор, а нищо не разбирах от футбол! Там имат много специфичен, тежък акцент – като си говориш лично с тях едвам ги разбираш, а като си говориш по телефона нямаш съвсем никакъв шанс. И в този работнически град, отивам аз, малката източноевропейка, усмихвам се и казвам „Здравейте, искате ли Smirnoff?“, а те “Ххххххххххххх”… понякога без зъби. Ставаше дума основно за твърд алкохол.

Втората година бях в Белфаст, Ирландия и като родина на Guinness, работехме основно с бира. Там видях друга страна на индустрията и на корпорацията, тъй като позицията беше свързана с маркетинг. Когато познатите ми от Ливърпул разбраха, че отивам в Белфаст, ми казваха „О, не недей, там са терористи“, а аз им казвах „Ей, аз съм тъмен балкански субект. Какво ще ме плашите с ИРА!“. Белфаст наистина е място с леко страшна репутация, но много ми хареса, защото тази репутация означаваше, че цялата община се опитва да компенсира с безплатни събития всеки уикенд - Ден на отворените врати на музеите, Фестивал на храната, какво ли не. Беше град в разцвет и много ме зареди с енергия. Има я и другата крайност – стена с бодлива тел по средата на града, разделяща католици от протестанти. Има вечерен час. На 12 юли са Оранжевите маршове - трупат едни палета колкото пететажни сгради и ги запалват. Съветът на местните беше да замина за Дъблин през този уикенд, но останах и беше доста плашещо – все едно присъстваш на бунт.

Последната си година прекарах в Лондон – позицията беше в отдел „Продажби” с ключови клиенти. Лондон е страхотен град, няма какво да се лъжем, защото можеш да правиш всичко и се запознаваш с хора от цял свят.

Имаше ли повратен момент, който те накара да размислиш?

Да, определено. През ваканциите си тук помагах с каквото мога, но не беше нещо значително. През 2015 г. обаче, участвах в представянията на избата на ProWein в Дюселдорф, българско посолство в Лондон и, впоследствие, London Wine Fair. Там осъзнах, че представям собствените ни вина. Казвах си „Това са вината на баща ми“. Присъстваха и много важни хора от винения свят, които не просто харесаха вината, а имаха интерес към България, Мелник и към моето семейство. Изведнъж разбрах, че това, което мога да правя тук е много по-важно от която и да е малка задача в голямата корпорация. Там мога да се катеря по стълбичката, може дори някой да ме познава, но нямат такава нужда от мен. Тогава се запознах с един голям дистрибутор на вина в Лондон, който ми предложи работа като търговски директор и се чудех дали да започна работа при него. Запитах се защо, обаче, да отида другаде да правя същото, което иначе бих правила за семейството ми и за моята държава.


© личен архив

Патриотизъм?

По-скоро чувство на удовлетворение и значимост, когато работя с баща ми, чувство за принадлежност и голяма гордост, признавам си. Вила Мелник (Villa Melnik) е и огромна свобода за мен, защото имам много идеи и нищо не ми пречи да ги осъществя и да тръгна в различни посоки с този бизнес. Истината е, че и моментът беше правилен. Толкова интересни неща се случват точно сега във Вила Мелник и бизнесът е набрал такава скорост, че ако не се включех сега, влакът щеше да тръгне в някаква посока и аз нямаше да съм част от пътуването и изграждането на компанията, а аз искам да съм! Искам да чувствам, че това е нещо мое.

Усещала ли си натиск да го направиш?

Не, бяха ми дали пълна свобода да избирам като знам, че винаги мога да взема участие в бизнеса. Знаех, че ме чака много работа и голяма отговорност. Винаги са се притеснявали да не ме притискат. Дори когато се върнах, ме питаха дали съм сигурна, дали не ми режат крилата, нещо такова. Аз съм в София от три месеца и има много вино, което трябва да изпия и да продам преди да кажа, че съм направила каквото и да било.

Какво правиш по въпроса?

Искам да науча всичко за продукта – и агрономската част, и винифицирането, и продажбите, експорта, маркетинга и брандирането – ВСИЧКО. Трябва най-вече да разбера всичко за моя продукт и след това да проуча другите винарни и как е организирана индустрията. Имам някакъв опит от чужбина, но съм сигурна, че нещата не стоят точно така в България. Виждам, че повечето ни клиенти са такива, защото са имали личен контакт с родителите ми и са повярвали в това, в което те вярват. Постепенно започвам да разбирам какви са отговорностите ми. Набелязала съм си няколко големи проекти и ги отмятам един по един.


© личен архив

Как си почиваш и какво искаш да ти се случи?

Новата ми страст тук е парапланер (смее се). Правя неща, които са преживявания. Отидох на островите Галапагос специално, за да се гмуркам с риба меч, това ми беше мечта. Отидох в Перу, за да направя преход с раница по върховете с вечния сняг, после през джунглата и да достигна до крайната точка Мачу Пикчу по изгрев слънце. Искам да карам мотор в София, затова съм започнала с колело – логиката ми е малко странна, знам, но ако не ме е страх да карам колело тук, ще успея да стигна и до мотор. Искам да летя над Кападокия в Турция, но с парапланер и да направя по-дълъг преход, затова се упражнявам. За 2016 г. планирам да стигна до Южна Африка, да видя прословутите им лозя, но и да се гмуркам с големите им акули.

А, това е задължително! Поръчвам си една акула и е време да тръгваме. Оказва се, че сме учили в едно и също училище. Колко хубаво, според нея. Колко тъжно, според мен. Дори не сме се засекли. Аз съм била завършила ехе-е-е... Разменяме си по няколко впечатления за американската система, а на заден фон аз все си мисля „Не на мен тия, по мое време доматите бяха домати и сиренето беше сирене”. Почти всичките ми приятели живеят в Щатите, затова не се учудвам, че Милица ми казва „Не познавам София, какво ново тук?“

След интервюто (първото anyway) в + Това на ул. „Марин Дринов” 30, започва небрежен тур на столицата. Показвам ѝ Cable Lovers, Asia TO GO, Къщата с ягодите... Ето така от тук са минавали файтоните, след това са заобикаляли и са излизали. Млекарницата на Добрев. Преминаваме през ремонтираната Докторска градина. Питам я знае ли Take a Cake. Не знае. Анатема! Показвам как се яде Red Velvet на крак. Следва вино бар Decanter и ма-а-алка галерия/гараж, с което турът приключва. Милица ще познава София съвсем скоро, ще си има любими места и вероятно ще мрази моловете. Отказвам да се притеснявам дали ще ѝ хареса – вече е голяма, а за да плуваш с големите акули трябва да имаш… голям апетит за живот. Светът отдавана е село – по-достъпен и по-отворен, а благодарение на космополитните хора като нея е и по-приятно място за живеене. Утре следват няколко неизбежно дълбокомислени заключения от тези 10 интервюта, но вие си знаете, че всичко ще бъде наред.