Reality check на добрите новини

Не консумирайте това интервю преди да прочетете упътването! Ако все пак се нагърбите със задачата, ще ви трябва много шоколад и, вероятно, мента, глог и валериан. Изобщо субстанции, които да повишат нивото на серотонин, но да не ви позволят да вдигнете кръвно.

Николай Драгнев е невероятен човек. Той е голямата изненада в тези десет интервюта. Не го познавате. Дори си няма Facebook профил. Това не трябва да ви учудва, защото той наистина е много зает, но всичко друго за него е неочаквано. Николай Драгнев е кардиолог. Отделно от това следва магистратура по Технология на виното в УХТ Пловдив. Израснал е в изба. Семейството му се грижи за лозя от над 150 години насам. Оптимист е по душа, но ме беше предупредил, че в момента е и много депресиращ събеседник. За нас беше изключително важно да го включим в бъдещето на българското вино. Ще видите защо.


© личен архив

Разкажи ни за себе си.

Роден съм в Бургас, като детството ми премина в Сунгурларе и по-специално в бившия Винпром Славянци. Баба ми и дядо ми от страната на майка ми, като стари служители на завода, живееха в стаи, които бяха за персонала – имаха си цял апартамент, който за времето си беше много хубаво обзаведен. Прекарвах при тях много време. Дядо ме водеше през всички етажи, особено по време на кампаниите и това беше невероятно за едно малко момче като мен. Имам страхотни спомени. Дядо ми беше техник-винар. Това е била единствената му работа за 45 години и там се пенсионира, а баба ми работеше към счетоводството. Баща ми също започна работа там като енергетик и работи близо 20 години. Така и той се е запалил по виното.

Тоест твоята връзка с виното е от съвсем малък?

Дори и преди това. От страната на баща ми в рода няма спомен кога не са се занимавали с производство на грозде. В около 150-те години история, които можем да проследим, още по време на робството, те винаги са се занимавали с това. След Освобождението също са били доста големи собствени на лозови масиви. Тогава, преди 44-та година, в този район всеки е отглеждал грозде за себе си и след това го е винифицирал. По-едрите собственици като прадядо ми са правели вино, което са продавали на гръцки търговци. С течение на годините им омръзнало гръцките търговци да ги изнудват, затова се събрали около 6-7 души от двете села Чубра и Славянци, където и в момента работим ние, и решили да направят винарска изба. Имали пари по царско време и с много собствен физически труд са издълбали един хълм и са направили първоначалната сграда на избата. Винекс Славянци за мен е най-красивата стара изба – със старото строителство, дървенията, боядисаните в червено и черно бъчви. За съжаление не са се запазили семейни снимки от тогава. Прадядо ми е говорел на синовете си, че се оттегля и вече само щял да си почива, избата била готова и им давала пространство да работят. Но дошла Народната власт, сложили му една пръскачка на гърба и го накарали да пръска собствените си лозя, които вече не били негови. Тогава така са приключили нещата с винопроизводството.

Какво се случва след това?

Следват 55 години на stand by режим, в който обаче, се губи връзката със земята. През 95-та години още бях ученик и баща ми трябваше да вземе решение. Тъй като семейството ми е било внесло много имоти и техника при сформирането на ТКЗ-то, им се падаха много дялове, които трябваше да се използват. Тогава взехме един трактор и още малко техника. Беше голям ентусиазъм през тези години. Започнахме да гледаме част от лозята на прадядо ми, макар че те са били изкоренени и презасадени. Бяха в много лошо състояние и ние постепенно ги възстановихме. Работната ръка тогава беше много евтина, но за сметка на това нямаше пари. През 98-ма баща ми напусна Винекс Славянци, тъй като нещата след приватизацията там много се промениха и той се занимаваше само със земеделие. Трябваше да издържа и двама ученика обаче, и през 2003-та реши, че така не става. Тогава нещата в държавата се бяха затегнали. Аз бях първа година студент. Бяхме успели да групираме малко земя и така, без да имаме никакъв опит - нито административен, нито организационен - направихме проект по САПАРД.


© личен архив

Така ли започна вашата Евро одисея?

Да. Имахме един стар, стар трактор на 35 години. Намерихме си консултант и със страхотни перипетии, сблъсъци с данъчни и всички държавни институции успяхме някак си да сложим нещата в ред. Дори си намерихме банка, защото банките искаха история на фирмата. Ние нямахме, но получихме кредит, програмата се задейства и тогава за две-три години с много труд засадихме първото си лозе – по 30 декара Мускат и Мерло. Имахме едно малко тракторче за обработка в проекта. То се забави, но успяхме да работим. Продължавахме да купуваме по малко земя. При нас в района на Сунгурларе и изобщо цялата бургаска област е много трудно да комасираш земя, защото тук парцел над 5 декара е събитие. Това направи нещата много трудни, но за четири години създадохме един по-голям масив благодарение на това, че имахме наследствена земя в него. Затова през 2007-ма кандидатствахме за 2-ри път по САПАРД (отново с кредит) и тогава засадихме още 110 декара с Шардоне, Вионие, Пино Гри и Пино Ноар. Там всичко беше ръчно направено с огромно желание, но забавянето на проекта беше голямо предизвикателство. Въпреки всичко успяхме с много късмет.

Как изобщо си станал лекар?

Когато реших да кандидатствам медицина, в началото бяха едни напълно безперспективни години за земеделието. Реших, че да съм лекар би имало бъдеще, кандидатствах с биология и химия и така започна всичко. Докато учех и садяхме лозята, се опитвах да взема всичките си лекции и упражнения до четвъртък, за да мога петък, събота и неделя да съм на лозето. Тогава всички работеха в Гърция, а и нямахме пари да плащаме на работници – всичко правехме сами. Явно имам връзка със земята, защото това никога не ми е тежало, исках да го правя. Засадихме и две черешови градини в този период. След това се дипломирах и трябваше да започна работа по специалността си. Работих в частна специализирана болница във Велико Търново, след това в Токуда в София и през 2011-та напуснах, защото решихме да правим винарска изба.

Какво се случи?

Баща ми искаше да прави вино, когато масивите започнаха да плододават. Започна да експериментира с нашите сортове в домашни условия, но с качествена техника. Конкретно за избата подходихме професионално – с проект за всички етапи от производството. Проектът беше съгласуван с общината и одобрен. Пак щеше да е европроект към фонд „Земеделие”, но в последния момент се отказахме. Струваше ни страхотни усилия и в момента стои зад вратата в офиса.

Защо не го предадохте?

Всъщност през 2011 г., след като напуснах болницата, записах магистратура в УХТ, Пловдив – Технология на виното. Остават ми още няколко изпита там. Исках да си валидизирам знанията и да науча нови неща. Наистина научих много за технологичния процес. Разбрах, че не всички неща във винопроизводството са смислени. Затова проектът ни беше с много добре преценена преса, съдов капацитет и технологична линия. Не исках да правим изба, която още преди да започне работа е обречена да е в тежко състояние и това да се отрази на семейството ми. Начинът, по който се организира осъществяването на такъв проект не ни вдъхна доверие – строителните проектанти са на процент от инвестицията, а и проектантите на технологията имат интерес производството да е презапасено. Регионът е в окаяно състояние откъм инфраструктура, хора за работа и цари една апатия. Другите изби в региона също са изправени пред такива предизвикателства.

Имаш ли наблюдения извън България?

През 2010 г. отидохме на посещение във Франция при пипиниера, от който бяхме купили лозичките за второто ни лозе. Оказа се, че има и изба с капацитет около 500 000 бутилки на година. Той ни показа долината около Авиньон. Посетихме няколко изби, специализирани в местни сортове, като едната беше голяма, кооперативна изба, в която всеки кооператор си имаше отделен съд и неговото грозде стигаше до този път по една впечатляваща система. Беше много образователно и ни беше много интересно как този пипиниер е постигнал всичко това. Той ни разказа, че семейството му отглежда лози от 200 години. Живееше си на село в 200-годишна къща в гората, без ограда. Имаше и три автобуса с туристи. Връзката със земята там не се е скъсала.

Тук тя е толкова трайно скъсана, че работниците предпочитат по ниско платена и посредствена работа с по-ниски изисквания към тях, само и само да не работят навън. Големите работодатели също нямат интерес да се конкурират с някого и това е видимо в общината. По-късно си дадохме сметка, че районът на Сунгурларе е много хубав, но само за производство на грозде. Не е хубав нито за развиване на бизнес, нито за живеене. Няма как да предложиш атракция на туристите и този основен елемент за продажби в избата отпада при нас. Безперспективността за подобряване на местния пазар също ни разубеди по отношение на входни, изходни такси, такса рафт, брошура и какво ли още не.

Стигаме до негативизма, който ми обеща. Загубил ли си надежда?

Малцинствата в района всъщност са мнозинство. Липсва полиция в малките населени места. Мръсотията е факт, дори и в полето. Пътищата са лоши. На последните избори дори нямаше кандидат за кмет. Не искам да създам впечатление за песимист, аз съм позитивен човек и винаги се стремя към хубавото, живея с надежда и съм активен гражданин, но вече имам две деца и мисля и за тях. Ходя на дванайсет часови смени и ми остава още малко до изпита за специалност. Работя на две места – разделям времето си между Бургас и Сливен. Занимавам се с хора, които са много болни. На някои може да се помогне, но на други не и това ме потиска. Истината е, че се занимавам и с много неграмотни хора. Това ми действа негативно, а те стават все повече. Хора на по 50-60 години, които не могат да четат! Дори работниците, които наемаме за кампанията на лозето, сега завършват 12-ти клас и не могат да четат. Не могат да се приберат от общинския център до родното си село с име от пет букви, защото не могат да прочетат какво пише на автобуса. Представяш ли си? Много е тъжно.

Какво правите тогава?

Работим. Вече се грижим за около 400 декара лозя от сортовете, които споменах плюс Памид, Червен Мискет (Сунгурларски) и Тамянка (Италиански Мускат). Продаваме го на няколко изби, които търсят качествено грозде от сортовете, които имаме. Грижим се и за 115 декара череши. Благодарен съм на баща ми за всичко, което е направил и смятам, че по знания не остъпва на никой агроном, защото не престава да се образова.


© личен архив

Мислиш ли и имаш ли желание да се занимаваш с винарство един ден?

Това е нещото, което ми харесва да правя. Искам да се занимавам с него като единствена работа, ако мога. За нас, като семейство, беше много тежко, защото не ни се беше налагало да се откажем от нещо. Сега си мисля, че взехме правилното решение. Все още съм специализант по кардиология. Когато започнах да специализирам, забавих нещата с Пловдив, роди се и първото ми дете. Тогава преживяхме и стреса да се откажем от мечтата си за винарска изба. Бихме възобновили проекта, но икономическата обстановка трябва да се подобри… или аз трябва да се откажа от всичко останало.

Разговорът с Николай Драгнев не само ме накара да загубя цялата си веселост, но и създаде огромен риск това интервю да завърши в стил „Карбовски” с една гадна държава, пълна с гадни хора и много гадна диагноза за бъдещето. Такъв негативизъм е характерен за интелигентните хора, които осъзнават какво се случва и са напълно наясно, че ако има малцинство, то това са те. В цялата тази гадост, разбира се, нашата задача отново е да потърсим контраст, да открием надежда и да ви кажем, „ето, спокойно, оп, не сте разбрали, всичко ще бъде наред“.

Ясно е, че благодарение на хора като Николай Драгнев земеделието, здравната система, държавата изобщо все още функционират… някак си. Някак си, защото хората като него са малко, а на родината ще ѝ е нужно повече. Ясно е също, че мнозинството от избите у нас са финансирани от друг бизнес, за което трябва да сме благодарни, защото в противен случай нямаше изобщо да си говорим за винена индустрия. Опитът на Николай Драгнев ни помага да видим винената индустрия без стероиди, дори когато е финансирана с Евро фондове. Опасността пред избите да не могат да се самоиздържат е реална и този човек е взел решение да сложи мечтите си в папка зад вратата на офиса, докато нещо в уравнението не се промени. Може би това ще е той, може би ще е средата. Той знае много повече от нас, за да му подхвърлим клишето да следва мечтите си. Успокоява ме факта, че каквото и да избере да работи, ще е в помощ на обществото. Не можем да отричаме проблемите. Ето ги, много са, но и ние сме тук. Връзките със земята се късат, но и се изграждат. Ако след 50 години Николай Драгнев има изба, то и неговото семейство ще се e занимавало от 200 години с лозя и винарство минус един комунизъм. Вината ще бъдат с много интересна история, на която, извинете ме, могат да завидят и във Франция!