Инвестирахме в историята

Това ще е едно неочаквано интервю за една от най-вълнуващите истории в съвременната ни винена индустрия. История за човек, които иска да възстанови една от най-старите български изби, спасил я е от друго бъдеще и прави плавни стъпки напред. Станислав Маринов е с мислене на предприемач и не разчита на случайности. Нагърбил се е с огромна отговорност, която в момента става и публично достояние. Не смятаме, че ще му е лесно, но повярвахме, че е човек, който може да успее да го направи.

На по-лежерна вълна, не само защото е празник, а и защото ще си говорим за вино, се чудя къде да се срещнем с него – очевидно моловете не са хит сред мъжете (странно, но факт). Затова избираме място с гурме бургери. Гениално! Какво по-хубаво от това да се опиташ да погълнеш нещо, което не е направено за прилично хранене, пред непознат!

Къде започна всичко?

Роден съм в Стара Загора, където са се срещнали родителите ми. Майка ми е онколог, а баща ми е агроинженер по образование. Като малък живеех повече в Северна България – Габрово и Силистра. Всъщност трите града са много различни от социо-политическа и икономическа гледна точка.

Сериозно… като дете си си мислел точно за това?

Не, сега виждам разликите (смее се). Гледната ми точка тогава беше - в Силистра има река и мога да ходя да плувам или за риба, а в Габрово има страшно много сняг през зимата. Той много ми липсваше в Стара Загора. Обичам да има истински четири сезона.

Какво си учил?

Завърших гимназията „Ромен Ролан“ в Стара Загора с първи език френски, втори - английски. Накарали са ме да заобичам френския. До ден днешен, като кацна на летището и чуя френска реч, ми става много приятно. Много хора заминаха за Франция, но повечето се върнаха. Френската образователна система е трудна за съвместяване с работа.

Какво си избра да учиш след гимназията?

Приеха ме в AUBG и всъщност това беше единственият университет, в който кандидатствах след един Ден на отворените врати. Бях решил, че няма да ходя във Франция и си мислех да кандидатствам в най-добрите Ivy League университети в САЩ, но знаех, че ми трябва още година след завършването, за да постигна резултатите, които ми трябваха за стипендия. Мисля, че избрах най-доброто съотношение между живот в България и висше образование. Американската система с идеите си за „Liberal Arts” ми допада. След две години на курсове, които си избираш и виждаш дали ти харесват, в момент, в които си пораснал малко, можеш да решиш какво наистина искаш да учиш. Аз бях отишъл с нагласата да следвам политология и икономика, но всъщност избрах курсове с профил бизнес и икономика – на дипломата ми пише счетоводство като основна специалност и икономика като „Minor” – нещо като втора специалност. Винаги съм се възхищавал на хора, които знаят на 18-годишна възраст какво искат да учат (стига да идва от тях самите, не от родителите им), но аз не съм такъв. В момента мисля за магистратура, но имам проблем с настройката да уча отново без да работя.

Какво се случи след това?

Кандидатствах за работа в „Големите 4“ (PricewaterhouseCoopers, KPMG, Deloitte Touche Tohmatsu и Ernst & Young) като одитор. Получих оферта от PricewaterhouseCoopers, но накрая започнах в CitiBank (отделът на трейдърите), но като стажант. Имах предложение да участвам и в семейния бизнес, който се занимава със селскостопанско оборудване. Прецених, че за мен е добре да поработя самостоятелно няколко години, за да се развия и да има с какво да допринеса там. Тримесечният ми неплатен стаж в City Bank беше интересен, но след това ми предложиха още толкова и им отказах. Не исках да ме издържат родителите ми. Бях доста обезкуражен и приех предложението на баща ми. Така започнах работа в семейната фирма.

Как ти се отрази този опит?

Фирмата има звено в Нова Загора, в което се произвежда допълнително оборудване за базите, които строим, с около 50 души персонал. Идеята беше да съм ръководител и за човек, който сега излиза от университета и няма друг реален трудов договор зад гърба си, беше много странно, защото трябваше да ръководя инженери с 30-40 години стаж. Да, всичко приключи година по-късно с тотален сблъсък (смее се). Надхитриха ме „старите кучета“ в завода и това е първият професионален неуспех, който отчитам сам за себе си, независимо, че растяхме и наемахме нови хора. Тогава все още гледах назад към себе си с представата за млад трейдър или одитор с костюм и вратовръзка, който говори за акции и облигации, не за поцинкован метал и болтове. Мислех си, че искам да се върна към корпоративния свят и си намерих работа като финансов анализатор и консултант. Изкарах там година и нещо и тогава баща ми каза „Хайде да отидем да правим бизнес в Африка“.

Разкажи ни за Африка.

Ставаше дума за Източна Африка - Кения, Танзания и Уганда. Гледах на това като на възможност да се запозная с много различни култури и възможност да правя нещата по мой начин. България още от времето на СССР е развивала връзки с други африкански държави. Изборът ни още през 2007 г. беше Кения, която е малко по-стабилна политически, но за съжаление след три месеца последваха избори, а след това и бунт с много жертви и осъзнахме, че това не е моментът за бизнес. Върнахме се няколко години по-късно през 2012 г.

От моя гледна точка не бих се установил в Африка, защото ти се налага да живееш в един балон, в който не можеш да водиш нормален социален живот, така както си свикнал в родината си. Така например трябва да вечеряш на места, където знаеш, че храната е качествена и, разбира се, по-скъпа. Такива заведения са недостъпна за местните хора. Никога не ходиш пеша, винаги си с кола. Колкото и красива да е природата, социалната обстановка е напрегната, а когато не живееш постоянно там, бизнесът ти страда. Има го разграничението, че си бял, въпреки че много рядко се наблюдава откровен расизъм. Вече не възлагаме толкова големи надежди на този пазар.

Стигаме до винената тема. Какво се случи след това?

В края на 2013 година решихме да се заемем с още нещо. Стара Загора е малък град и баща ми беше разбрал, че изба Оряховица се продава на търг като актив. По непотвърдена информация другите наддаващи са искали да използват избата за склад и се радвам, че това не се случи.


© личен архив

Сега разполагате с изба със завидна за нашите стандарти история. Какви са плановете за нейното бъдеще?

Искаме през следващите няколко години да придобием масиви в землището на село Оряховица. В момента купуваме грозде и 2014 беше първата ни реколта. Намерихме Шардоне и Совиньон блан от Подбалканската яка и Мерло и Каберне совиньон от Свиленградско. Това са двата купажа, с които започнахме. От всичките ми усилия да се образовам по темата и всички посетени изложения през последните години обаче, осъзнавам, че едно вино го прави уникално регионът, от който е добито гроздето, не само енологичната техника. Ние сме единствената изба в района на Оряховица и това, в което ние инвестирахме, беше историята.

А какво беше отношението ти към виното преди да се заемеш с това?

Нямах отношение. Не консумирам много алкохол, а и все още не слагам виното в тази категория. То е по-скоро еликсир. В последните две години изграждам винената си култура. Осъзнавам, че единственото, което може да ни направи уникални е да използваме суровина от землището на село Оряховица. Щом тя буквално е правила България известна в Европа преди 30-40 години, значи има нещо специално в този тероар. Непотвърдено, отново, но са ми показвали дори от кой масив (несъществуващ днес) има оряховско вино в колекцията на кралица Елизабет II.

Как мислите да подходите към масивите?

До момента разговорите ни са били за Каберне совиньон и Мерло. В Оряховица никога досега не са били засаждани бели сортове и мисля, че да експериментираме с това би било интересно. Като купим земя, ще направим изследвания и ще разберем. Технологът на избата в момента се казва Ваня Нанчева, млад технолог. С нея растем заедно и се опитваме да създадем стратегия за развитие и облик на избата.

Помагате ли си регионално?

Да, определено - и с Домейн Менада, и с Four Friends, и с Мидалидаре, а Platinum Brands извършват дистрибуцията ни в момента. Независимо дали става дума за анализ или съвет за енологична практика, винаги имам чувството, че мога да разчитам за помощ. Искам да кажа, че тази колегиалност и винаги протегната ръка отличава винопроизводителите от много други участници в икономиката на България. Фактът, че сме осъзнали, че заедно ще се справим по-добре в името на българското вино прави огромната разликата. Да си призная (и за съжаление), това е толкова ново чувство за един млад българин. Радвам се, че успях да попадна в такава индустрия.

В какво състояние „заварихте“ избата след търга и какво научи за историята ѝ?

Имаше 36 бъчви от 8000 литра, които са били заредени в периода 1950–1970 г. и дори съм виждал снимки как са били карани с биволските каруци. В момента те не са годни за винопроизводство, но определено са атракция. Избата е разположена на около два декара покрита площ. Построена е на скален хълм като идеята е била да се използват най-малко механични средства, тоест нещата да се случват по гравитачен път. Приемната и сортирането е на ниво кота плюс три и половина, на кота нула е винификацията, а на кота минус пет и половина е стареенето. Там има един тунел с дължина от около 60 метра, който е вкопан в скалата и поддържа постоянна температура. Оряховица е построена през 1936 година от австрийската фирма „Циклоп”, чиято цел е била да проектират три такива изби по стара френска технология в България, но само тази е завършена.


© личен архив

Интересно ли ти е да се занимаваш с вино? Достатъчно амбициозен си, за да довеждащ до край възложените ти задачи, но какво е отношението ти към виното конкретно?

Определено ми е интересно. Не съм можел да си представя, че една течност може да запали толкова хора по себе си и да генерира такова отношение. Това е продукт, които хиляди години е бил част от нашите весели и тъжни поводи. Като изключим любовта, трябва да си изключително точен и целенасочен с виното. Навлизам в нов кръг от хора, а и бизнес частта е изцяло нова за мен. В момента избата е главното ми начинание и от всичко, с което се занимаваме, това е най-интересната част от работата. Като млад човек ми се иска всичко да се случва на момента, а за последните две години разбрах, че това няма да е точно така.

Каква е идеята ви за портфолио в бъдеще?

Визията на Gaetan направихме заедно с Йордан Желев, на когото се доверих да направим нещо по-различно заедно. Той е главният архитект на това, което се получи и марката като цяло. Не исках да излизаме с бранд „Оряховица” преди да работим с лозя от Оряховица. Предпочитам да съм напълно готов с проекта преди да започна да го показвам на хората. Искам да могат да дойдат и да разгледат избата, да оценят това, което е било преди 80 години, да видят какво сме надградили и да могат да дегустират.

Какво е нивото на винената индустрия по твои наблюдения? Виждаш ли само положителната страна?

Смятам, че нивото е пропорционално на нивото на винената култура тук. Едното не може да надскочи другото. Мисля си, дори като съдя по себе си от преди две години, че винената ни култура не е на нивото на държава, която се има за сериозен винопроизводител. Всички изби, които могат да си го позволят, правят опити да вдигнат нивото, но тогава опираме до покупателната способност. Сигурен съм, че на много хора им се иска да могат да дадат 30-40 лева за бутилка вино всяка вечер, но още не сме достигнали този етап.

Нещо позитивно за финал?

Какво по-позитивно, от това, че има млади хора, които искат да се занимават с това, вършат истинска работа и се борят. Да, това е борба! Земеделието не е лек труд. Всеки, който го приеме като призвание ще има успех. Въпросът е да мислиш целенасочено за това, което имаш като масив, база и бранд.

След процес на одържавяване и драматична приватизация, милиони наследници, пръснати по света, и имоти, които западат, сме свикнали да живеем на място, което все повече се руши. Индустриалните ни предприятия се претопиха в едно голямо нищо, старите къщи в големите ни градове изчезват заедно с историите си, селата са пусти, а Черноморието вече не е място за почивка без трайни увреждания на чувството ти за естетика и представите ти за природа. (Не знам къде да вмъкна едно „Весела Коледа“ тук, но ще опитам). Споменавам Черноморието с идеята, че повечето от новите ни постижения в строителството са трагични – инфраструктурно, стратегически, сантиментално... както и да го погледнеш.

Станислав Маринов за кратко е работил във фирма, която е консултирала инвеститори по точно такива казуси. Силно се съмнявам, че запазването на избата е съвет, който би дал на някого от икономическа гледна точка. Както сам сподели, без външна помощ, една изба може да се изплати, когато стане минимум тийнейджър. Тоест, ако ще печелиш повече от помещенията като склад, има логика да си направиш склад… освен ако няма нещо друго, освен ако не успяваш да мислиш по-дългосрочно, освен ако не вярваш, че усилията ти няма да бъдат напразни. С огромно уважение и радост от избора на Станислав Маринов и семейството му да запазят една от най-старите български изби ви казваме днес, че всичко ще бъде наред. Пожелаваме им да върнат старата ѝ слава и да постигнат нови, техни си върхове. Това вече е добра новина!