За съвременните петилетки

Тъй като вече не съм на 30, постепенно откривам в себе си симптоми за сбабичосване, като например това, че съм започнала да съдя за хората по децата им. Тази есен посетих изба Марян (Maryan), за което все още не сме ви разказали в Еносиасти, защото се опитваме да усъвършенстваме изкуството на отлагането във времето, но връзката с това интервю е, че там се запознах с по-големия син на собствениците. Казах си „Какво добро дете, значи родителите му трябва да са направили нещо, което си заслужава“. Изобщо-о-о… това е само началото – следващата стъпка е да започна да смуча по половин лукче, а останалото да си опаковам за друг ден. Толкова съм стара, че на всички участници им беше неудобно и настояваха да им говоря на „ти“, затова ставате свидетели и на първите ни интервюта „на ти“, НО по същество.

Благодарение на споменатия по-горе „[пре]сантиман“ Петър Иванов с лекота попада в списъка ми с десет имена. За целите на това интервю се виждаме извън избата, извън винените изложения, както си трябва, в прочут софийски мол. Това, както скоро ще разберете, е грешка, но се случва... Да започнем от самото начало.

Къде си пораснал? Какво беше детството ти?

Моята история още от детската ясла е свързана със Стефан Чоранов - технологът ни. Видя ни в избата. Стефан е съученик на майка ми от гимназията в Свищов. Аз съм ходил на ясла с големия му син. Познавам ги още от тогава и детските ми спомени са с тях. Стефан с китарата, нашите припяват… никой музикален нямаме в семейството, освен някакъв далечен братовчед на баща ми, но това няма значение.

Тоест това са спомените, които се опитваш да изтриеш?

Да (смее се). Всъщност когато ме попитат откъде съм, ми е много трудно да обясня. Роден съм в Пловдив. След това съм живял в Златоград известно време при родителите на баща ми – дядо ми е миньор, а баба ми - счетоводител в мината. Дотук спомените ми са нула. След това, до средата на 4-ти клас, бяхме в Свищов. Там, като в малък град, познаваш всички, стоиш навън и си играеш. Оттам се преместихме в София – не съм имал никакъв избор (смее се) – такова беше професионалното развитие на родителите ми, те са юристи. От Свищов – право в Люлин 10. Идеален трансфер! За мен беше огромен шок.

Къде си учил?

Училището ми беше 79 СОУ „Индира Ганди”. Беше ми много странно да ми кажат „Изскачай от джобовете“. Не ми се беше случвало преди, но там се научих как се „изскача от джобовете” и това ми е останало като спомен. След това отидох във Втора английска езикова гимназия. Доволен съм, защото там ми се отдаде възможност да попътувам. С учителя ни по история обиколихме цяла България. Летата обаче, прекарвах при баба ми в с. Марян.

Разкажи ни за времето ти в с. Марян до гр. Елена, където в момента е избата?

Прекарал съм страшно много време там, повечето от хубавите ми спомени и приятелите ми са оттам и затова обичам да съм в Марян, където вече е и избата. Сутрин събирахме сено, после отивахме на реката, прибирахме се в пет, по Ефир 2 имаше детски, ядяхме филии хляб с масло, правено от баба, и боров мед. После пак изчезвахме навън, докато се стъмни. Там се научих да карам колело, да играя белот. Всъщност баба ми ме научи да играя белот, защото тя е кранист и има книжка за най-големия кран в България. (Явно долавя недоумението ми за връзката между кранистите и картите и обяснява). Когато не са били на кран, са играели карти. Доскоро работеше. Сега в избата имаме малък телфер, който вади бъчвите от долното ниво. Човекът, който кара телферът най-добре е баба на 75 години, докато си говори с теб. При всички останали бъчвите се клатят, удрят се в стените и не се получава.

Къде избра да завършиш висшето си образование?

Кандидатствах в Англия и ме приеха в London South Bank University. Междувременно се преместихме от Люлин в Лозенец. Станах на 18 години, мина ми бала и през септември с билет и куфар отидох някъде в Лондон. Чувствах се като пуснат с парашут. Там започна самостоятелният ми живот. Единственото хубаво беше, че с един стар съученик се оказа, че сме в същия университет и така се започнаха перипетиите на студентския живот. Вълнуваше ме как се пържат яйца без да станат на подметка, как се пуска пералня и как да си изгладя риза за интервю… и така пет години в учене на „Бизнес администрация и финанси”. Това звучеше много добре през 2007 г., когато започвах, но финансовата криза удари през 2009-та и това не ми помогна да си намеря работа. След осем интервюта за работа и оферта единствено да бъда търговец на чай на комисионна, бях започнал да се обезкуражавам.

Какво се случваше на семейството ти в България през това време?

Докато учех в Англия, родителите ми започнаха да говорят, че искат да правят изба, имали намерения… слушах за това небрежно по Skype. Летата се прибирах за море, купони и виждане с приятели. Зимата - същото без морето по Коледа. Едната година се прибрах и наистина имаше изба – със съдове и машинки вътре, дори вино. Коледата на 2011 г. бяхме обърнали три бъчви и празнувахме с пластмасови чашки в студа – романтика. Помагах, но не беше нищо сериозно в началото – основно бях с метлата (смее се). По-малкият ми брат помагаше в избата, а моята идея беше да стана финансист в Лондон. Намерил съм си средата, имам приятели, много съм добър... но това беше само в моята глава. Тогава дойде един момент, в който нашите казаха „Имаме нужда от теб. Винаги си добре дошъл да се върнеш, ако не ти харесва това, което ти предлагат, но всъщност вече наистина имаме нужда от теб.“ Оферираха ми повече физическа, отколкото интелектуална работа, разбира се (смее се). Това беше ясно от самото начало. Това не е женска работа. Баща ми и Стефан в началото си мислеха, че още са млади, но сега се оплакват. Не съм много сигурен колко е здравословно да говоря така (смее се), но те си го признават. И така, завърших през юни, но пропуснах церемонията с шапките, защото вече мачках грозде.

Как ти се сториха нещата като се върна?

Бях си казал „защо не?”. Навлизам в семейния бизнес, който е млад, тепърва ще се развива. Представите ми бяха доста по-различни от реалността. Мислех си „Сега като направя едни екселски таблици, изчиствам приходи и разходи и на втората година сме много богати. Да, ама не! Бизнесът върви и преизпълняваме целите, които сме си заложили за първите 3 години, което ме прави щастлив, но нещата не се случват като в учебниците. Колкото и практическо да беше образованието ми, когато правиш един продукт с ръцете си и знаеш колко струва, да получиш отношение от сорта на „дай 50% намаление и ще си стиснем ръцете“ е стряскащо.

Всичко се случваше бързо. От летището вече пътувах с касетки Шардоне към избата. Първите дни си изпонарязах ръцете. Въведох задължителна употреба на ръкавици за персонала. Започнах малко по малко да разбирам защо и как се правят нещата в избата. Хареса ми и продължава да ми харесва вече няколко години. Първата година присъствахме на DiVino Taste и това беше много стресиращо за мен. Трябваше да си направя визитки и питах родителите си какво да пише на тях. Те ми казаха, че съм собственик и ми се наложи да разбера, че е вярно. На изложението започнах да се представям на хората, а те казваха „да бе, да, собственик, я ми кажи как се прави еди-какво си“ и аз им отговарях. Това беше началото. Оставих доста приятели в Лондон, но не съжалявам. Тук възстанових много стари познанства. Истината е, че все повече се опитвам да бягам към избата и си мисля, че живота в голям град, поне в София, не е за мен.

Защо не е, живял си в Лондон?

Там е много космополитно, транспортът е организиран добре, времето не е толкова ужасно и живота е различен по хубав начин. Това да излезеш след работа и да се видиш с приятели в местния pub е нещо, което ми липсва и не ми се случва тук. За да се видиш с някой в София, трябва да си излезеш с колата (обикновено), да стигнеш до „някъде“, евентуално да ядеш, ако има места, и след това да се прибереш. Хората в Лондон имат цел. Никой не се шляе, ходят по-бързо (това все още ми е проблем, защото ходя много бързо)…

Какво мислиш за хората, които стоят по двойки на ескалаторите и не мърдат?

Ужасно е! Аз ходя в ляво и ги моля да се преместят в дясно. Понякога наистина трябва да свършиш нещо. Тук е странно – хем е забързано, хем никой не си дава много зор. Моловете са ми гадни. Едвам намерих този. (Тук осъзнавам, че брилянтната ми идея да се видим в мол, вече жъне „успех”). Много ми е бетонно, с коли по тротоарите и се оглеждам постоянно.

Каква е логиката да искаш да забавиш темпото, щом бързаш?

В Елена хората не ходят с часовници, а с джобни календарчета. Кога ще ми докараш дървата? Спокойно, ще стане. Тази година го чакаме два месеца да дойде с дървата. Но там е лежерно и ми харесва. Вярно е, че социалните контакти се свеждат до минимум, но е разтоварващо. Усещам, че не искам много да се виждам с хора. Предпочитам да ми е спокойно.

На този етап виждаш ли виното като част от бъдещето си? Чувстваш ли се достатъчно обвързан с бизнеса?

Чувствам се обвързан с нашата си изба, определено. Първо, избата се казва Марян (Maryan) и това ми е любимото място. Второ, с виното виждаш какво си създал и то радва хората, а това е много важно. В същото вярват и родителите ми, защото са юристи, там хората идват с проблемите си при теб и очакват да ги решиш. В избата нещата са много по-различни и дори някой да дойде начумерен, след това е весел и всичко е много позитивно. Стараем се да приемаме критиките конструктивно. Имам желание скоро да се преместя за постоянно в избата, защото с увеличаването на производството ще има нужда там постоянно да има човек. Това ще зависи и от бъдещите семейни планове. Мисля си и за развитие, защото нямам никакво винено образование и преди това много ми пречеше, чувствах се странно в компанията на хора с претенции от типа „направете ми органолептична характеристика на това вино“. Правя всичко от практически опит. Без да се хваля обаче, съм напреднал и от технологична гледна точка ми отстъпват малко хора – веднага мога да стана техник-винар някъде (смее се).

Какво мислиш за пазара на вино тук?

Да продаваш вино е доста особено. Имаме дистрибутори и търговски представители. Търговците и пазарът са интересна и болна тема. Влизаш в ресторант с компания, поръчвате си две бутилки вино, след това трета, но се оказва, че нямат трета, защото не държат на склад. Иначе имат 200 етикета във винения си лист. За мен това е разочароващо и от гледната точка на клиент, и от тази на производител, защото знам, че това, което те реално имат, са „входните такси“. А какво означава „входна такса“? За производителите това е инвестиция в „може би“ или в „нищо“. Виното го няма в цялата схема. Избите не си помагаме в това отношение и част от избите подкрепят тази практика.

Потребителите много лесно посягат към чуждестранните вина. В магазините, ако на рафт имаш българско и италианско вино за 12 лева, повечето потребители избират италианското, защото е италианско, без да преценят, че то е в по-нисък ценови клас, за да стигне тук и да струва 12 лева. Има и други примери, разбира се – ресторанти и магазини, които работят само с български вина и не се поддават на такива практики. Интересното е, че в Търново и Елена ни е най-трудно да продаваме, защото е най-близо до нас, може би. Местните живеят с убеждението, че произвеждаме някакви химии. Поканих ги по време на кампанията, за да видят какво правим, но никой не дойде. Може би 70% от пазара на вино от наша гледна точка е в София, но това не означава, че трябва да изключваме страната. В Казанлък, например, има магазин, в който се продаваме много добре. Сезонните обекти, продажбите по морето и зимните курорти, от моя опит, са незначителни в сравнение с това, което искат от избата. Засега износът ни е само към няколко частни клиенти.

Каква е дългосрочната идея зад брандовете на Марян?

Искаме да сме уникални с това, че не сменяме брандовете си. Освен че е скъпо, за мен е и доста объркващо. Това са нашите брандове, нашият стил, нашето вино. Държим на качеството и ръчните обработки. Опитвам се да внедрявам някакви модели за пазара, които съм изучавал, но практиката е много по-различна.

Какво искаш да ти се случи в бъдеще в тази индустрия? Заложил ли си нови цели в таблиците?

Разбира се, че съм ги заложил (смее се). На първо място е да постигнем капацитета на избата от 50 000 бутилки, което ще се случи с още един съд и няколко бъчви, но бавно. Реколта 2015 ще бъде 42 000 – 43 000 бутилки. Планираме да работим с червен местен сорт. Другото основно е вертикална планировка на избата – искам да засадим дървета, да стане красива – засега е тя е основно функционална. Иска ми се на местно ниво да има още няколко бизнеса, разглеждам видове, които виреят в землището на селото, между които да разпределям времето си там. Освен това, семейство и деца – това е в петгодишния план (смее се). Може да запиша нещо свързано с виното. Искам обаче да следвам стъпките на Стефан – агроном и след това енолог, искам да познавам лозята.

Мислиш ли за устойчиво развитие на избата в този ред на мисли? За собствени лозя? Успяваш ли да погледнеш на това с поне едно поколение напред?

Нали знаеш как се става милионер от винопроизводство? Започваш милиардер. Разбирам защо бутилка Romanée-Conti струва толкова. Нашата работа е да правим малки стъпки. Не можем да надскачаме възможностите си. Ще инвестираме в лозе, когато открием подходящите условия.

Този разговор с Петър Иванов ме подсети за интервю със собственика на една от малкото големи изби в Ла Риоха, която все още е „в ръцете“ на испанци. Този човек без капка акцент в английския си не каза абсолютно нищо предсказуемо и „типично испанско“. Той сподели, че „да, сега продаваме стари, отлично отлежали реколти и причината да можем да го направим, е че не сме били никак успешни в продажбите си преди, а в момента тези реколти се търсят и просто имаме късмет.“ Най-шокиращото беше, че за финал обяви, че си мечтае отново да има филоксера. Докато водещият заекваше, той обясни, че така, ако всичко започне отначало, хората ще засадят много различни лозя, с много повече мисъл и много повече желание.

Ние тук, по един странен начин сме на точно такъв етап. Имаме възможност да започнем на чисто, с мисъл и желание. Не просто ние, де – Петър конкретно. Харесва ни начинът, по който мисли, усеща се желанието, което има и възможността пред него е налице. Това е добрата страна на липсата на традиции. Единственото, което не трябва да липсва са ценности, а докато го слушах да разказва за бабите си… Е, докато го слушах да разказва разбрах, че вече съм започнала да съдя за хората и по това как говорят за бабите си :). С такива баби… всичко ще бъде наред!