0
0
0
s2smodern

ОтПравна точка

Ивана Мурджева е адвокат. Тя е човек с амбиции и упоритост, първооткривател и пътепроправник в тясно специализираната сфера на виненото право. Статичното положение не й е присъщо и за нея „няма невъзможни неща”. Занимавала се е с история на изкуството, работила е в Националната лозаро-винарска камара, а от няколко години насам е впрегнала юридическите си познания в опити да придаде на българското вино една по-организирана и целенасочена форма на регионално ниво. Срещаме се без предварително планирани въпроси и получаваме нейната обширна и интригуваща гледна точка за българския винен сектор, биопроизводителите и едно специално радиопредаване.

Как започнахте работа като юрист в сферата на виното?

Това се случи по едно много хубаво стечение на обстоятелствата. Завършвайки право в Софийския университет реших, че това по никакъв начин не може да определи моята дългосрочна визия, а напротив – сведе я до една малка точка без хоризонти. Записах „История на изкуството” в Художествената академия и така пред мен се отвориха други перспективи. Започнах работа като юрист в Националната художествена галерия и точно там имах възможността да срещна човека, който ми даде път във виното, пак при абсолютно случайни обстоятелства. Стартирах като юрист в сектора единствено с познанието, че има бяло и червено вино, въпреки че родът ми е от лозарски регион.

Кои са най-честите казуси в сектора от опита на Вашата кантора „Вино”?

Виното е много малка и специфична правна тема, един изключително силно регулиран терен, в рамките на който няма практическа възможност производителят да направи каквато и да било своеволна крачка. Той може да реализира своите творчески планове само в рамките на това законодателство. Казусите не са много разнообразни, но са много интересни. Често са свързани с наименованията за произход, които според мен са една много важна тема, традиционно подценявана у нас. Възприемам го като личен поход да разуча и да покажа, че това не е редно. В България пазарната конюнктура изтласка силно встрани всички защитени наименования за произход, които имаме. Ние всъщност притежаваме 52 малки наименования за произход, които крият потенциал за развитие на продукти с висока добавена стойност. Нашите винопроизводители, обаче, дълги години не привидяха пазарен интерес към тези наименования, но това е и грешка от страна на държавата като политика.

Самият пазар не може да поиска нещо, което не е осъзнато като нужда…

Да, за да стане интересно нещо, трябва да се създаде митология около него и то трябва по някакъв начин да бъде подтикнато към потребителя. Когато една голяма група производители се хлъзгат по лесната, вече утъпканата потребителска пътечка, нещата няма как да се случат в друга посока. Тези казуси бяха много интересни дори и в самото начало, с цялото ни непознаване на регламентацията, свързана с наименованията. Изведнъж бяхме изправени очи в очи с европейското законодателство и се оказа, че това, което производителите са правили години наред, вече не може да се случва. Всички бяха много удивени. Оттук произтекоха много казуси с означаването, т.е. какво може да се пише върху етикета. Първоначално имаше голямо изумление сред производителите, че ако произвеждаш вино без наименование за произход, не можеш да включиш сорт и реколта. За тях това беше абсолютен парадокс. Лека-полека се научихме на много неща взаимно, защото и за мен тази материя беше странна.

Какви теми са приоритетни за Вашата работа в момента?

Голяма приоритетна за мен тема, по която работя усилено, е организацията на производителите и сдружаването в сектора. В момента работя в близко сътрудничество с регионалните лозаро-винарски камари. За мен проблем е отдавна съществуващото схващане, че всичко трябва да се случва на национално ниво, а виното е сектор, който се развива изключително и само при наличието на силни региони. Няма ли организирани, динамични региони, няма как на национално ниво да се случи нещо любопитно. Това, производителите да останат в своя регион, да инвестират в него, да развиват наименованието си, е много бавен и мъчителен процес. С усилието на няколко регионални камари, най-силната от които е тази в Сливен, вярвам, че този начин на мислене ще се обърне.

Друга интересна тема, по която планирам да работя, са местните сортове. Според мен и тук е необходимо да се търси някакъв вид стимул. Първо трябва да се види какъв е ресурсът от тези сортове, съществува ли качествен посадъчен материал, дали той е на разумна цена и дали произведената продукция може да намери някакъв вид реализация. В момента съществува голям интерес към Балканите като район за производство на вино и според мен ще е глупаво, ако ние не се присъединим към цялата тази балканска еуфория. Голям шанс за нас и нашите съседи ще е Балканите да се обособят като отделен европейски район. Още повече, че вкусът на ниво Европа и Голям свят се изхабява бързо. Там разглезеният потребител непрекъснато иска и търси нови неща да му влизат в листата. Ние имаме голямото преимущество като страна в периферията винаги да сме в резерв на новото, да може да предложим нещо свежо.

Наблюдавате ли негативни практики в бранша?

Това, което мога да кажа веднага от моя опит е, че много винопроизводители в България нямат развито мислене в посока сдружаване. Дори да участват в някаква организация, много от тях отиват там със съзнанието, че ще разрешат конкретен, личен казус на тяхната изба. Много често се оказва, че управителните ядра на тези организации създават политиката си, подвеждани от по-агресивната позиция на един или друг член. Липсва обединеността под една обща идея, за която всички да работят заедно. Това е принципен проблем в нашето земеделие. Не може да се създават политики в сектора без общ знаменател, а само с отделните дроби на всеки един производител и актуалните му проблеми.

Друг основен проблем в сектора на виното е, че производителите много рядко защитават правата си по определения за това законов ред. Отказвайки се от това, те не създават съдебна практика, която да им бъде от полза при всеки следващ път, когато ще бъдат атакувани от администрация, съд и т. н. Непрекъснато се опитвам да обясня, че, да, отнема време, но хайде, проведете до край едно дело, защото то ще служи после и на други хора. Според мен и тук трябва да се полагат общи усилия в посока промяна, защото няма значение колко съвършено и европейско ще бъде националното ни законодателство - то се прилага и реализира от човеци. И, когато тези човеци последно са актуализирали мисленето си през 1985 г., е трудно.

А какви са положителните практики?

Аз съм много благодарна на няколко човека, които ми оказват сериозна подкрепа и за най-смелите решения, които трябва да бъдат взети. Това са Димитър Панов, председател на Регионалната лозаро-винарска камара в Сливен, и Жеко Жеков, член на Управителния съвет на тази камара. Те ми дават вяра, че нещата могат да се движат в някаква насока. В Сливен вече усещам, че се заражда разбирането за обща идея и действия в защита на организацията като цяло, а не на отделния индивид.

Нещата се променят като начин на мислене, но това не значи, че от утре ще се случи нещо. Тази промяна, за мое учудване, е изключително бавен процес. Обнадеждаващото е, че има райони, които разбират, че не е решение да дойдеш в София и да тропнеш с крак някъде, а да си почистиш собствения район, да знаеш каква му е структурата, да опознаеш хората... Защото ние правим грешка подир грешка години наред в България, приемайки национална програма за развитие на лозаро-винарския сектор, при условие, че като страна-членка имаме възможност да създадем регионална програма, индивидуализирана според характеристиките на всеки отделен регион. Според мен съзнателното следване на една такава линия би помогнала на хората да придобият усещането за общност, на която се гледа по специален начин.

Вие сте работила по създаването на Националната програма за подпомагане на лозаро-винарския сектор. Какъв е отзвукът от нея?

Ние започнахме тази програма много амбициозно, с идеята че сме осмислили проблемите от предходната, а след стартирането й се оказа, че имаме пропуски. Аз съм участвала в създаването на тази програма и от моя гледна точка мисля, че при работата ни в дадени отношения сме били толкова късогледи, че не сме успяли да предвидим множество бъдещи казуси. Като например това, че тази програма има ограничен финансов ресурс. Целта й е да подпомогне приоритетно сектора извън програмата за развитие на селските райони и чак сега осъзнавам, че в нея трябваше да има заложен лимит на проектите, за да може да се обхванат по-голям брой производители. Сега, без таван, се оказва, че на един прием се одобряват 6-8 проекта и те блокират бюджета за целия текущ период и половината от следващия. Това е един негатив, който тепърва ще трябва да разрешаваме. На мен лично ми е най-болно, че няма да може да стартираме промоцията и рекламата на българското вино, поради невъзможност за адекватно администриране на проектите. Ще видим как ще се развият нещата за следващия период, но засега промоция и реклама може да се правят единствено по общите земеделски регламенти, които се отнасят за всички селскостопански продукти.

Според Вас, кой е най-подходящият подход в подпомагането на промоцията и рекламата на българското вино?

На първо място трябва да възникне една обща осъзнатост как искаме да промотираме и рекламираме виното. Един от вариантите е да се каже, че по промоция и реклама ще подпомагат приоритетно няколко наименования за произход за съответния период на програмата. Вярно, подходът е рестриктивен и не всички винопроизводители ще могат да участват, но това все пак е помощ на ниво Европейски съюз, която трябва да се прилага, за да се придаде форма на сектора, а не да се използва аморфно. Затова предстои да мислим през следващия период, но въпросът е, ако са отчетени някакви проблеми, те да не служат като основа за мултиплицирането им, а за тяхното решаване.

Да поговорим малко за биоземеделието?

О, аз съм много скептична относно биоземеделието. Занимавам се изключително с т. нар. малки производители и преработватели и, в частност, с Националното сдружение на малките семейни ферми и преработватели. То беше учредено преди една година с идеята много настоятелно да покажем на малките, че има начин да защитават позициите си, защото тяхното публично присъствие беше нулево, изключая сивия сектор по пазарите. Както обикновено, ентусиазмът в началото беше значителен, но постепенно, поне при мен, тези чувства започнаха да отстъпват място на едно много по-критично отношение. В България съществува някакъв унес по биопроизводството, без да си даваме сметка, че е възможно то да бъде печеливш сектор само тогава, когато конвенционалното земеделие е достатъчно укрепнало, добре развито и на негова база хората са акумулирали една критична маса знания и пари. Така те могат да си позволят да инвестират в превръщането на част от техните стопанства в био, защото, оказва се, сертифицирането в сферата е скъпо начинание, а в тежки години биопроизводителите трябва да са готови да понесат почти 100% загуба на продукцията си. На този етап не съм „био-оптимист”.

А какво можете да кажете за биовиното на този етап?

Хубавото е, че във виното „био”-то се появи доста по-бавно и с много по-разумни стъпки. Те бяха такива, не защото виното е по-разумен отрасъл, а защото регламентацията в сектора се позабави. Самата Европейска комисия не беше много наясно откъде да започне сертифицирането на продукта вино в посока био, започна се първо с обичайното сертифициране за отглеждане на лозя, а едва отскоро вече има и нормативи за биовино. Тези бавни темпове, с които вървеше регулацията, спаси виното от всички залитания по био и органик, които наблюдаваме в другите сфери.

Освен адвокат, Вие сте също така и водещ на радиопредаването за вино „Вкусът на истината” по радио Христо Ботев. Разкажете ни малко повече за него?

Тази година „Вкусът на истината” става на пет години. Може да го слушате всяка събота от 11.30 до 12.00 ч. Аз го започнах не съвсем на шега, но с целия ентусиазъм на човек, който няма голяма представа как се правят радиопредавания. Бях абсолютно убедена, че няма нещо, което не мога да направя, включително и радиопредаване. Тъй като съм свикнала да говоря пред много хора, да изразявам в устна форма всякакви мисли, реших, че няма да имам никакъв проблем с радиото. Първото предаване беше абсолютен емоционален срив. Не бях подготвена за това усещане за тотална празнота, свързана с радиостудиото. Пред мен стояха само едни микрофони и край. Никаква подкрепа от нийде. Лека-полека обаче, се научих на много неща и по принцип радиото като медия ми харесва изключително много. Тя е богата като възможност и дава много варианти за импровизация.

През “Вкусът на истината” минаха наистина много хора, всички които можеха да кажат нещо за виното. Темите за виното не са безброй, но всяка от тях може да бъде разглеждана от различни гледни точки многократно. Те търпят развитие. За последните четири години се промениха изключително много неща. Работя в сектора от 2002 г. и забелязвам, че наистина има някаква динамика, надявам се, за добро. Появяват се хора, които имат съвсем различна гледна точка за това какво трябва да се прави.

Разкажете ни една конфузна и една весела история от опита Ви като радиоводещ?

Втората година от предаването реших да направя дегустация на вина, които аз лично много харесвам. Помолих производителя за вина за сляпа дегустация в ефир, като му казах, че ще поканя известен енолог, който да ги коментира. Всичко беше наред, докато не отворихме вината. Моята гостенка отпи и каза “Това е едно просто, селско вино”. Беше голям шок!

Иначе положителните емоции са изключително многобройни. Винаги се радвам, ако случайно някой ме спре и каже “Слушам те всеки път”. Често ми се случва. Прави ме щастлива и фактът, че много от производителите и лозарите слушат предаването и се надявам, че получават наистина полезна информация.

Като словоохотлив събеседник, с Ивана комуникираме толкова напоително по релевантни теми, че последвалото разписване на интервюто се оказва предизвикателство за ставите. Освен с големия си професионален опит, Ивана Мурджева изненадва и с тънко чувство за хумор. В края на интервюто ни разказва виц за позитивното отношение към виното на всяка цена, който, чистосърдечно мога да заявя, че завинаги промени отношението ми към калифорнийското Шардоне. Понякога и аз съжалявам, че не предаваме на живо...